cinemaXP

усещане за кино

‪Je vous salue

without comments

Three Days in Sarajevo

Сараево. Дори и да не се интересувате от кино, вероятно през 2014-а година чувате доста често това име. В Европа се чества един век от началото на Първата световна война, която избухва след убийството на австро-унгарския ерцхерцог Франц Фердинанд в днешната столица на Босна и Херцеговина. Мнозина отбелязват и тридесетата годишнина от Зимните олимпийски игри в Сараево през 1984-а. Още един юбилей: там се провежда най-мащабният кинофестивал на Балканите и тази година той изпълни две десетилетия. Това обаче е проблемът със Сараево – у нас всеки е чувал за този град, а малко са го посещавали, особено след войната в бивша Югославия, когато транспортната мрежа е разрушена почти изцяло.

Но това отношение не съществува само в България, има го навсякъде, където за двадесет години кадрите от войната са проникнали дълбоко в мисленето на хората и са насадили представата, че там като ли няма повече какво да се види. Затова в продължение на седем години към кинофестивала в Сараево функционираше програмата Sarajevo City of Film, която даваше възможност да се осъществяват нискобюджетни късометражни продукции на базата на местния Talent Campus (в момента – Talents Sarajevo). Целта на Sarajevo City of Film беше от една страна да покаже града като интересна локация за снимки, а от друга страна – да провокира появата на нови истории, свързани с това място, модерни и космополитни. Тъй като предизвикателството да се продуцира, заснеме и монтира кратък филм в експресни срокове и то от младежи, които често не се познават предварително, е добро упражнение, но рядко дава високи художествени резултати, Sarajevo City of Film се преориентира към концептуални фестивални омнибуси и тази година стартира с два проекта, единият от които започна кариерата си в Кан. Става дума за “Мостовете на Сараево”, за който вече месеци наред се пише и в световните медии за кино, а и у нас – заради “силното българско участие”, разбира се.

Та, гледайки този омнибус, създаден по идея на Жан-Мишел Фродон (една от звездите на френската кинокритика), първото, с което неминуемо трябваше да се преборя, е напрежението от това да сравнявам първата новела, на Камен Калев, с всяка следваща – да, наречете го запалянковщина или национален комплекс, признавам си, че все още страдам от подобни слабости. След чувството на облекчение на финала на филма и заключението, че определено “ни е добро момчето”, дойде съжалението от това, че немалко автори, които аз лично харесвам и уважавам, са се отнесли към проекта като към натрапено домашно и това доста си личи (естествено, това че Жан-Люк Годар се е самоцитирал, да не кажа саморециклирал, се прие от немалко колеги като висша форма на артистичност, но това е друга тема). В моята глава последва една бърза равносметка, че жените-режисьори са се постарали много повече и емоционалността на техните филми крепи цялата конструкция, но в края на краищата за пореден път стигнах до извода, че за Сараево действително трудно може да се каже нещо ново, поне със средствата на киного. Деца без родители, родители без деца, горящи книги, невъзможни мостове, безкрайни полета с бели надгробни плочи – наполовина с кръстове, наполовина с полумесеци. Сигурно ще прозвучи много цинично, но в тези кадри няма нищо оригинално.

Истината е, че Сараево е едно магическо място, в което живеят много истории, обърнати не само към миналото, но и към бъдещето. С това се занимава “Три дни в Сараево”, един нов български филм с не особено популярната у нас продължителност от 50 минути, но затова пък удобен за вместване в график, ако решите да го видите на голям екран от 30-и септември нататък – първо в София, а после може би и в други градове. Аз лично го гледах на Festival Scope, където често претърсвам за нови български заглавия, опитвайки се да поддържам форма, доколкото мога. С ръка на сърцето си признавам, че ми отне месеци, докато събера сили за “Три дни в Сараево”, който се появи онлайн в тази професионална плаформа след София Филм Фест, и сигурно бих отлагала още, ако не беше Николай Тодоров, сценарист и режисьор на филма, който ми изпрати мейл с предложение да видя филма.

Предварителните ми опасения бяха свързани с едно смътно предчувствие, че става дума за поразширена версия на късометражка à la Sarajevo City of Film. И с началните кадри тези опасения като че ли бяха на път да се сбъднат – с леко тромавите сцени, многословието на телефонните разговори, липсата на обосновка за наглед ключови свързващи елементи, диалога на английски между двете актриси… По въпроса с английския, наясно съм, че у нас има малко режисьори, че и актьори, които биха се справили с такава задача, но точно за този филм можеше спокойно да оставят актрисите да говорят на родните си езици или пък да им подават репликите на български / македонски и да ги оставят сами да конструират диалога на английски с импровизация, сцена по сцена, с всички грешки и запъвания, които дори и човек с добро владеене на езика би направил, именно от гледна точка на автентичността. Но дори и отбелязвайки тези недостатъци наум, гледането на какъвто и да е филм, в който Сараево е основен персонаж, няма как да не бъде удоволствие за мен, защото познавам лично този град и вече пет години се опитвам да се върна там, дори и за кратко. Така че постепенно приключенията на Маргита (Маргита Гошева) и Манца (Милиана Ленак) ме увлякоха и на третия ден, тоест в последните минути, се случва чудото, заради което ми се иска повече зрители да видят филма.

Защо? На първо място, харесва ми, че “Три дни в Сараево” zoomout-ва от България и ни поставя ни на една обща карта с други държави и култури. Струва ми се, че всички усилия около продуцирането на подобен проект са оправдани, защото втренчени късогледо в “българското кино”, често ни липсва перспектива да погледнем себе си и изкуството си от гледната точка на Балканите или Източна Европа. На второ място, качеството на изображението, Сараево през лятото и самите протагонисти правят преживяването от гледането не просто приятно, а комплексно, а това не е качество, с което могат да се похвали дори и европейският артхаус, който се разпространяват у нас. Допадна ми това, че с “Три дни в Сараево” в нашето кино се промъква персонажа на младата майка, която е далеч от бгмамските клишета, както и от образа, наложен от “старите филми”. А що се отнася до актрисите, дори и в епизодите, в които Маргита Гошева очевидно се лута, си личи актьорският й потенциал и дори ми напомни визуално Светлана Янчева (интересно, че и двете играят в един от любимите ми български филми – “Разследване” на Иглика Трифонова).

И на трето място, с моята скромна диплома по психология няма как да не отбележа, че психодраматичният експеримент, в чиито условия авторите на филма поставят двете актриси, се оказва успешен благодарение на развръзката, която не бих искала да разкривам. Разбира се, дори ако четете синопсиса или гледате трейлъра, най-лесният код за “Три дни в Сараево” би била класическата психоанализа и до последно ме беше страх да не би Николай Тодоров да избере някой заучен shortcut, но решението, което филмът предлага накрая, е многопластово и би могло да се интерпретира също през призмата на социалната психология, теория на медиите, колективното несъзнавано. Ако и вие като мен, като персонажите на филма и като самия режисьор принадлежите на поколението, родено между 1970-а и 1980-а, най-вероятно и във вашето съзнание името на град Сараево е отпечатано с амбивалентни конотации – първо с колективната фантазия за спорта в един мирен, красив и споделен свят, а после и с дикторския глас на някогашните новинарски емисии, от който ставаше ясно, че утопията е невъзможна. “Три дни в Сараево” задава въпроса какво се случва с нас тук и сега, между трийсеттте и четирийсетте, на границата между младостта и средната възраст, с онази травма, която са създавали медиите преди и след 1989-а, “инжектирали” ни със “сънища”.

Вероятно ако сценарият на филма беше разработен предварително с участието на двете актриси, ако продуцентите бяха разполагали с ресурси за пълнометражен филм, ако възможностите на филмовата лента бяха използвани максимално, резултатите биха били още по-впечатляващи, но подобни коментари всеки може да подхвърли с лекота, когато последната клапа е ударила. Моята основна препоръка към авторите е една – да работят с повече самочувствие, защото във финала на “Три дни в Сараево” има повече смисъл отколкото в целия омнибус “Мостовете на Сараево”. И да продължават напред!

октомври 3rd, 2014 at 2:25 am

Posted in ревю

French smile

without comments

Вече от три години живея в Париж, а все още не съм писала нищо за френското кино. Въпреки че съм израснала в залата на Eurimages във Варна и мога спокойно да кажа, че познавам тукашната филмова класика, отне ми доста време, за да започна да гледам новите заглавия с увереност, че бих могла да ги разбера – ако не с всички пластове на диалога и културните препратки, то поне по-голямата част от тях.

Наскоро обаче приключи Paris Cinéma и това би бил един добър повод да споделя онова, което се върти в главата ми от известно време. Не само защото това вероятно ще бъде последното издание на фестивала (лудостта да се организира подобно културно събитие в Париж, финансови проблеми, артистичният директор преминава в UniFrance и т.н.), а и във връзка с една от тазгодишните специални програми, която, според мен, се оказа особена сполучлива. Става дума за секцията French Touch и по-специално за подбраните осем комедийни проекта на френски режисьорки и сценаристки плюс кръгла маса за проблемите на така нареченото “женско” кино.

Може би все пак е добре да започна по-отдалеч, с едно въведение по темата, защото ми се струва, че френското кино стига все по-бавно и трудно до българската публика, а дори и когато това се случи инцидентно на някой фестивал, липсва франкофонският контекст, с който като че ли бяхме свикнали допреди 10-15 години, когато един нов филм на Жан-Пиер Жьоне беше събитие. Та, доста разсъждавах по въпроса за френската комедия и изобщо френското чувство за хумор и стигнах до извода, че те са базирани изцяло върху езика, както и изкуството на общуването – интонацията, диалекта, играта на думи, културните особености, inside jokes и прочие. За доказателство, ако се върнем към периода на нямото кино, няма нито едно голяма звезда от Франция в първите десетилетия на бурлеската, като изключим Макс Линдер, но най-известните му заглавия са заснети в американския му период. В същото време, преди един век тези комедии се оказват финансов провал и френският актьор остава в сянката на Чаплин, който всъщност е бил сред най-запалените му фенове. За сметката на това, Чаплин е обожаван във Франция, дори и когато в САЩ е вече персона нон грата. Неслучайно в момента в Синематеката честват 100 години от появата на неговия прословут персонаж заедно с рождението на Анри Ланглоа, защото Чаплин отдавна е част от този храм, за който писах (на английски) тук. Превъртайки лентата с историята на френското кино и пост-бурлеската, следват Фернандел, Бурвил, Луи дьо Фюнес, Жак Тати, Пиер Ришар… чак до Венсан Макен, който е едва на 35 години, но вече е изградил забавния и изключително успешен образ на невротичен неудачник – въпреки експресивните им лица и силуети, всички те разчитат изключително на диалога и стереотипите на местното ежедневие, което прави хумора им труден за екпорт.

Що се отнася до съвременното френско кино, за него съдя по най-нашумелите заглавия, които много автори приемат дори за нова Нова вълна. Това са все нискобюджетни продукции, заснети от млади автори, като фактът, че са били селектирани за някоя от паралелните секции на Кан и особено ACID, им дава добър фестивален старт, а впоследствие – и отлично разпространение. Сред тези филми са “Донома” на Джин Карена, “Рефрен” на Рашид Джайдани, “2 есени, 3 зими” на Себастиан Бетбеде, “Момичето от 14-и юли” на Антонин Перетятко (преводът на заглавията е мой и се придържа към оригинала на френски, но уверявам ви, авторите на този филм със сигурност не са имали предвид “Дъщерята на 14-ти юли”, както вече са го представили във Велико Търново), “Битката при Солферино” на Жустин Трие или “Войната е обявена” на Валери Донзели. Общото между тези истории е, че те са изключително фрагментарни, с превъзбуден ритъм, който кара многобройните им персонажи да препускат из големия град (обикновено – Париж), лутайки се между фантазия и реалност. Едновременно с това, в тези филми често има задкадров глас, който въвежда зрителите във фабулата и играе ролята на свързващ елемент между отделните новели, скечове или сюжетни линии. Има и още нещо, по което изброените заглавия си приличат и заради което ми се струва, че са толкова добре приети от младата публика във Франция. Както Венсан Макен казва в едно интервю в Кан през 2013-а, тези филми са за това как се оцелява в днешна Франция, за малките борби, които всеки води. Към това бих добавила и самоиронията – на авторите, които се борят да изразят себе си в една преситена от култура среда, на персонажите, които се борят, за да оцелеят финансово и емоционално в една преситена от буржоазност държава, дори на аудиторията, която с лекота открива себе си и в най-налудните действащи лица, и се смее на собственото си ненаситно желание да се бори.

След това предисловие вече можем да погледнем внимателно осемте заглавия, избрани от Paris Cinéma, за да представят френската комедия, създадена от и за жени. Веднага прави впечатление, че авторките им са в пълния смисъл на думата онова, което във Франция се нарича “cineast” – едновременно сценарист, режисьор, актьор, често и продуцент. Изключението е Бая Касми, която е съавтор единствено на сценария на “Имената на хората”, а филмът е режисиран от нейния партньор Мишел Льоклер, но предполагам, че е попаднала в селекцията заради силно изразения автобиографичен елемент в сюжета. Разглеждайки самите филми, те са подбрани за публика, която е отишла на кино да се забавлява. Включени са “отличничките” “По-лесно една камила…” на Валерия Бруни-Тедески от 2002-а и “Два дни в Ню Йорк” (продължението на “Два дни в Париж”) на Жюли Делпи, както и откровено комерсиалните “Под полите на момичетата” на Одри Дана от 2004-а и премиерата “Газели” (“Мацки”?) на Мона Ашаш. На този фон Валери Донзели с нейния ултра нискобюджетен пълнометражен дебют “Кралицата на ябълките” изглежда като бедна роднина, но компания й прави Ноеми Лвовски с “Втори шанс”, която бих сложила в графа mainstream, обаче според френските ми колеги нейната комедия е много twisted. Има и един документален проект, който трябва да изиграе ролята на интелектуален ключ към програмата, заснет от Жули Гайе (същата, за която вероятно сте чували покрай френския президент Франсоа Оланд) – заглавието би могло да се преведе като “Режисьор(к)и” и е резултат от съвместната й работа с Матийо Бусон. За да бъде тази програма напълно представителна, по мое мнение липсва Софи Летурньор с “Les Coquillettes” (не бих се наела да преведа играта на думи в заглавието, английската версия е Macaroni & Cheese), с нейната пофренчена версия на телевизионното шоу Girls, но за Лена Дънам така или иначе ще стане дума много скоро.

Каква е жената във фокуса на тези филми? В повечето случаи е тя е бяла, около 30-те, няма деца, обградена от предани приятелки, от добро семейство и с добро образование, с чувство за вина заради това, че е от добро семейство и с добро образование, финансово обезпечена или поне щастливо незасегната от финансови проблеми, изпитваща панически ужас от обвързване или напротив, стремяща се натрапчиво към обвързване. Дотук няма нищо по-различно от образа, който ни натрапват средностатистическите американски комедии, с тази разлика, че комедийният му потенциал е доста изчерпан, дори и ако прибавим малко екшън, пък бил той и не съвсем изискан. И ето какво казва самата Мона Ашаш по време на разговора, организиран от Paris Cinéma – че нейните “газели” също черпят вдъхновение от Girls, но когато имаме предвид близо десетте години разлика между едните и другите, усещането е по-скоро за гротеска, в полза на по-възрастните, за съжаление. Точно в този абсурден порив за вечна младост у французойките (а може би и у повечето жени на средна възраст в така наречения Първи свят?) обаче се прицелва Ноеми Лвовски, чийто персонаж, изигран от самата нея, се връща в тийнейджърските си години, но без да се промени физически и от това следват ред забавни ситуации, а някои биха подхвърлили също – и немалко политически импликации.

В тази връзка, в изброените комедии се наблюдават и някои елементи, които са типично френски, особено когато става дума за степента на завимост от американската култура. Като за начало, в много от филмите има забавни въведения към историята на персонажите, която започва чак до детството на родителите им – сякаш човек не може да заснеме сюжет за средната класа, без да опише семейната среда като в текст на Жорж Перек. Всеки родолюбив французин изпръхтява презрително при споменаването на Амели Пулен, но в случая няма как да не си припомня начина, по който е конструирана тази толкова известна комедия – защо е нужно да видим детската версия на Одри Тоту? Умиление? Емпатия? Вникване в нейната зряла ексцентричност? Очертаване на картата, в която е ситуирана играта? Вероятно всичко заедно и най-вече последното, особено със самосъзнанието за днешната мултикултурност на Франция. Не бива да пропускаме също, че заснетите изповеди в селекцията на French Touch са изключително лични, независимо дали става дума за Валери Донзели, чиято Кралица се опитва да се раздели с любовта на живота си (в ролята – Жереми Елкаим, разбира се), или за Валерия Бруни-Тедески, която прави всичко по силите си, за да се откъсне от семейните травми и богатства и да бъде себе си.

Именно опитът да се естетизира този драматургичен/режисьорски/актьорски мазохизъм прави подбраните комедии толкова привлекателни и в същото време трудни за гледане. Смехът е през сълзи, защото е насочен към човешката слабост и ранимост по принцип. Тази безпощадна клоунада на тялото и душата няма как да не събуди асоциации за Уди Алън, с тази разлика, че обикновено той не се разхожда полугол на екрана, за щастие. Когато обаче една французойка в началото на 21-и век се съблече в собствения си филм, това не е за да привлече зрителско внимание, а за да демонстрира своята еманципираност от обществените очаквания, а може би и да подчертае, че онова, което споделя като емоция, е много по-интимно от гърдите й. Изобщо, голотата, а също и сексът са въпрос на политически избор – една теза, която в “Имената на хората” е изведена до крайност, но все пак за главната роля е избрана доста приятната за окото Сара Форестие, не самата Бая Касми. Говорейки за френско кино и политика, има и още нещо, което ми изглежда важно – желанието на съвременната жена да се дистанцира от властта, нищо че в действителност тези две сфери са били и си остават силно привлечени. Когато “Замък в Италия” на Валерия Бруни-Тедески беше избран за Официалната програма на Кан през 2013-а, злите езици заговориха, че този филм никога не би попаднал в надпреварата за Златна палма, ако не бяха роднинските връзки на авторката с бившия вече президент Саркози. Що се отнася до Жули Гайе, трудно е да си представя колко е сложно да маневрираш между желанието да правиш обществено значимо кино във Франция и едновременно с това да изглеждаш благоприлично редом до настоящия президент.

Симптоматично е, че в тази дихотомия между “ляво” и “дясно” съществува цялото френско общество – модерно е да мислиш с термините на социализма, нормално е да живееш с благата на капитализма. За мен беше много любопитно, след като се пренесох да живея в Париж, да наблюдавам как утайката на американската поп култура се приема във Франция като светена вода, която носи просветление и утеха за глобалните хуманистични проблеми. В момента САЩ е като че ли единствената държава, с която Франция има желание да общува и да се конкурира в областта на изкуството, като това важи в пълна сила за киното. Затова за финал ще се върна отново към френската комедия и Paris Cinéma и ще отбележа как Ню Йорк се мярка многократно в много от филмите, като някакво имагинерно пространство на щастие и пълноценност. “Два дни в Ню Йорк” борави доста добре с тези клишета, но единствено ако гледате филма с очите на французи. Ако сте американец, който няма никаква представа нито коя е Жули Делпи, още по-малко – актьорите, които изпълняват ролята на семейството й, ще видите Крис Рок като жален опитомен хипстър, ще чуете куп измъчени шеги на тема културни стереотипи, ще се убедите чистосърдечно, че французите са мързеливи, нечистоплътни и вулгарни и накрая може евентуално поровите в интернет, за да проверите откъде Винсънт Гало ви се струва така познат. А после може и да се присетите, че отдавна планирате екскурзия в Париж, но не за да се смеете.

юли 27th, 2014 at 5:16 pm

Posted in macro

#Скокwithme

without comments

В последните седмици се случи така, че най-накрая разполагам с повече време да чета не само българските новини, но и вътрешноорганизационната комуникация на СБФД и си мисля как думата “политика” се е сдобила с всички тези неприятни значения и асоциации, с които я натоварваме в наши дни. Също така, чудя се как и защо дори и след символичното си творческо “освобождение” през 1989-а, българското кино избягва да се занимава с политика. Разбира се, появиха се немалко заглавия, които с настървение се опитваха да разчистят сметки с миналото, с един реваншистки апломб, който не ги отличаваше особено от продукцията през 50-те години. Напоследък обаче опитите като че ли приключиха и в момента повечето автори демонстрират будната си обществена съвест с някой и друг пришит персонаж, често облечен с публична и/или финансова власт и носещ невидима шапка с надпис “Много льош”. Като цяло, от няколко години насам актуалността и полемичността са оставени за телевизионните сериали.

Затова пък тази година вече два пъти гледах късометражния “Скок” (първо февруари, а след това – в началото на август), който по странен начин кореспондираше със събитията, които се развиваха в България по това време. Познавайки предишните работи на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов, както и на продуцентите им от Артин Вижън, убедена съм, че намеренията на целия екип са били да заснемат един приятен филм – с хубава картинка, чист звук и няколко симпатични гега с едни чудесни и не толкова популярни актьори (страхотни Стефан Денолюбов и Ани Вълчанова). Оказва се, че планът е преизпълнен, тъй като със световната премиера в Клермон-Феран дойде и номинация за годишните награди на Европейската филмова академия, а това се случва за първи път с български късометражен филм! Явно в “Скок” има нещо и то е било оценено също със съответните призове от Брюксел до Пусан.

На фона на онова, което залива международните късометражните фестивали като продукция в момента, филмът на Кристина и Петър прави впечатление на първо място със своята сдържаност. Така сюжетът се откроява още по-силно и ако зрителят се остави на историята, финалът е повече от удовлетворяващ. Интересното е, че подходът на авторите напомня много на новото румънско кино – вместо да се редят гръмки думи за социалния ред, достатъчно е да покажеш едно семейство в кухнята на апартамента им. Така започва и “Скок”, с един типичен “румънски план” към седящия на масата дядо с вестник “Втора младост”, гласът на готвещата извън кадър майка и главния персонаж, Гошето, застанал на остъклената тераса по анцуг и чехли, втренчен с празен поглед към мръсния сняг. От тенджерите до дупките на чорапите, всичко е уютно, домашно и познато до болка.

С излизането от въпросната кухня започва една “комедия от грешки” с интрига, която аудиторията лесно може да предвиди, но в случая най-ценната находка на сценария е кенийския макгъфин в хола на брат’чеда Жоро. Върху този истукан се проектира цял комплекс от въжделения за богатство, влиятелност, власт, привлекателност и потентност – всичко онова, което двамата централни персонажи не са. Артефакт от едно общество, което живее в комуникационна изолация (тъй като според разясненията, всички племена в Кения говорят на различен език), очевидно тази самобитна скулптура от дърво може да изрази много с мълчанието си, както и да понесе насмешките на персонажите, които успяват да се почустват цивилизационно извисени поне в сравнение със самбуру. Затова техните подскоци са едновременно иронични и комични, с което за мен навяват асоциации за един текст върху половата свитост на българина, писан преди близо век.

Откакто за първи път гледах “Скок”, доста си мислех за скачането на фона на радикализирането на политическата ситуация в България и как вече 25 години това продължава да се приема за сигурен племенен признак, въпреки липсата на пълноценна комуникация между членовете на групата, а също и за скока като форма на инициация – когато поглеждаш надолу от ръба и ти се струва, че можещ да решиш всичките си проблеми наведнъж. Най-много ме занимава обаче пост-апокалиптичният пейзаж на финала (който вероятно изглежда за един не-български зрител не по-малко екзотичен, отколкото е Кения за нас) в комбинация с последната сцена и извода, че винаги можеш да скочиш, ама друг път, защото те нещата така или иначе ще се наредят, от само себе си. Почти като в живота.

П.П. Остават две седмици до церемонията по раздаването на Европейските филмови награди и този път смятам, че можем с чиста съвест да стиснем палци за българските участници!

ноември 24th, 2013 at 12:34 pm

Posted in ревю

Stoichkov

without comments

Снимка: Цветелина Белутова

Когато застанах пред сградата на ЮНЕСКО в Париж, пазачът на входа ме попита на чист български: “Вие за мача ли?”. Оказа се наистина, че прожекцията на “Стоичков” може да се сравни с български мач, при който запалянковците се оглеждат предварително съзаклятнически по трибуните, без да са сигурни каква ще е емоцията само след 90 минути. В интерес на истината, и обстановката не беше много предразполагаща – за събитието беше предвидена схлупена зала в приземния етаж, която вероятно ЮНЕСКО умишлено пази в седемсетарски стил, ако случайно някой помоли да снима историческа продукция в естествен декор. Да не говорим за “официалната част”, при която думите на самия Стоичков (на живо) прозвучаха много по-искрено и запомнящо се от речите на Ирина Бокова и новия български посланик във Франция взети заедно.

Все пак, с първите кадри всички си отдъхнахме – този път съдията беше от нашите. Официално Борислав Колев дебютира със “Стоичков” като режисьор, но освен отявлен левскар и някогашен футболист, отдавна работи в киното като критик и сценарист. Стилът му на писане (а и на говорене) се отличава с остър език и радикалност и въпреки това, като режисьор присъствието му във филма е почти невидимо. Футболната кариера на Стоичков е проследена хронологично и с много уважение към постигнатото, а единствената “художествена намеса” е срещата с Иван Иванов, актьора от “Всичко е любов” и кумир на известния спортист. При този по-скоро конвенционален подход, “говорещите глави” не представляват проблем, ако са в харманлийска съблекалня или на софра с Наско Сираков и Борислав Михайлов, където се чуват брутално-култови реплики. Емоционалният пик (поне за мен) са архивните кадри от завръщането на българския национален отбор след Световното първенство през 1994-а година, които влизат в странен диалог със случващото се в момента по улиците на България, но това е тема, по която продължавам да разсъждавам и все още нямам ясни изводи. Вместо това ви предлагам интервюто ми с Борислав Колев – една година след премиерата на София Филм Фест, половин година след старта на разпространението на лентата в България и след безброй фестивали и специални събития по цял свят:

В историята на българското кино има и един друг кинокритик, който дебютира като режисьор с филм за футбол. Какво мислиш за “Неделните мачове” на Тодор Андрейков?

Всъщност заглавието на този филм, състоящ се от две отделни новели, е подвеждащо. Там въобще не става въпрос за футбол, а за съвсем различни неща. Докато “Стоичков” наистина е филм за футбол – в известен смисъл. Защото аз си мисля, че не е само за футбол.

Иначе харесвам “Неделните мачове”, който е неоценен навремето. Тодор Андрейков е любим мой учител.

До каква степен повлия върху работата ти “Марадона” на Кустурица? А друг документален филм на тема спорт?

Гледах “Марадона” на Кустурица няколко пъти. Това е филм, колкото за Марадона, толкова и за самия Кустурица, който не може в този случай да се отърси от суетата си и занимава според мен зрителите повече от необходимото със себе си. Спор няма, че там има гениални неща. Но са на парче. А аз, понеже не съм гений като Кустурица, няма как да си позволя подобно своеволие. Постарах се да разказвам за Стоичков.

Гледах и анализирах заедно с колегите си много филми – и документални, и игрални. Особено ми хареса документалния “Тайсън”.

Филмът ти налага тезата, че Христо Стоичков е най-известният българин и модел за подражание на деца от цял свят, какво означава това за нас като нация?

Филмът няма защо да налага теза, че Стоичков е най-известният българин по света. Това е факт, който никой по никакъв начин не може да оспори. А модел за подражание – да, за деца, които искат да станат футболисти. Това сме показали във филма. Защото, ако едно дете иска да стане балетист, пианист или компютърен инженер примерно, няма как Стоичков да му е модел за подражание.

Какво беше водещото при организацията на материала? За мен например би било интересно да видя повече по тази тема, за която само се загатва в някои разговори, а именно публичното отношение към Стоичков в България, в повечето случаи негативно, но тази гледна точка отсъства?

Аз не бих си позволил да бъда толкова категоричен в оценката какво е в повечето случаи публичното отношение към Стоичков в България. То е негативно у хора, които се изживяват като интелектуалци или морални съдници, без да е ясно какви точно основания имат, за да се приемат толкова насериозно. В медиите е пълно с нападки срещу Стоичков, който в интерес на истината често дава поводи за това с откровено необмислени публични изяви. И аз какво да направя – да дам във филм, в който той е главен герой, думата на хора, които не са постигнали и една милионна от това, което той е постигнал – ей така, да го оплюят, и да бъдат увековечени? Ами те непрестанно го правят, ама никой не ги помни. И няма да ги помни.

Понеже ме пита за “Марадона” на Кустурица – там видя ли да се дава дума на хора с негативно отношение към героя, макар че той е вършил къде-къде по-ужасни неща от Стоичков? Но целта на филма е друга. Както и целта на “Стоичков” – да се покаже онова, което ще остане след него много години, след като нас ни няма. Търсихме извисяване, а не публицистично далдисване в блатото.

Когато гледах “Стоичков”, ми направи впечатление как цялата емоционалност на филма се крепи всъщност на една по-скоро интелектуална нишка, този паралел между живота на спортиста и “Всичко е любов”, съответно мястото на Иван Иванов в сюжета като контрапункт и емблема на “другия наш възможен живот”, както той сам казва в една сцена. Когато чета интервюта и ревюта за “Стоичков”, също ми се струва, че тези два подхода в интерпретацията му съществуват разделени. Съдейки по твоите реакции във Фейсбук от световната премиера досега, ти като ли предпочиташ емоцията, но ми се иска да те попитам, от тази дистанция, която вероятно си постигнал за последната една година, стигна ли до някакви по-различни интерпретации на собствения си материал, друг възможен прочит?

Не съм убеден, че разбирам докрай въпроса ти. Паралелът между Стоичков и героя от “Всичко е любов” смятам, че е изведен много ясно. Но че цялата емоционалност на филма се крепи на тази “по-скоро интелектуална нишка” (аз при това не смятам, че е интелектуална), не мога да се съглася. Не разбирам също какви два подхода в интерпретацията съществуват разделени. Мисля, че структурно филмът е хомогенен.

Иначе, ако сега можех да премонтирам някои неща, щях да го направя. Щях да махна едно, да добавя друго. Но, общия тон, атмосфера, емоция и послание на филма не бих променил.

След цяла година пътуване със “Стоичков”, кой ти е любимият фестивален спомен? Наградата, която значи най-много за теб?

Любимите ми спомени не са свързани с фестивали или с официални прожекции, които медиите отразяват. Най ми е било кеф да видя на прожекции хора, които са дошли не на светско събитие, а за да гледат точно този филм. И са си платили за това. С такива хора сме се черпили след прожекцията, говорили сме си приятелски и от тях съм чул най-точните оценки.

В интервюто за “Култура” споменаваш, че би заснел филм за Николай Антонов, но сега, когато вече имаш контакти с толкова ключови личности в българския футбол, не би ли продължил с втори филм по темата – посветен, да кажем, на някой друг от “златните момчета” (има доста драматургичен материал и в техните истории) или пък Димитър Бербатов (ужас, още една ЦСКА икона)?

Не се очертава да снимам филм за Николай Антонов. Той не иска, а насила не става. Нямам намерение да правя друг документален филм с герой футболист. Сценарист съм на “Балада за Гунди” с режисьор Олег Ковачев. Стига ми толкова. А и доста хора, които внимателно са гледали “Стоичков”, ми споделят – това не е чисто биографичен филм, не е само за него, отива отвъд конкретиката на един образ, колкото и силен да е той. Това се стремихме да направим с колегите – да има народопсихология, универсални послания. Стоичков е олицетворението, останалите, колкото и да са страхотни сами по себе си, са поддържащи герои.

Колкото до Бербатов – прекалено смело е да бъде наричан “ЦСКА икона”. Докато той играеше в този отбор, червените фенове го ненавиждаха. Гонеха го да го бият, той плачеше, а майка му го бранеше с гола гръд като героиня на Дьолакроа.

След тази продължителна работа по създаването, а сега и с представянето на “Стоичков” – по-различно ли гледаш филми в ролята на критик? Този опит “от другата страна” смекчава ли реакциите ти, когато пишеш, или напротив – станал си по-взискателен?

Все по-рядко се занимавам с оперативна критика. Престана да ми е интересно. Иначе естетическите ми и морални критерии не са се променили – радикален съм в оценките си, не изневерявам на себе си.

Във Франция казват, че всеки разбира от кино, а в България – от футбол. Как мислиш, какво би станало, ако е обратното?

В България всеки разбира и от кино, и от футбол. И от много други работи. Ние сме енциклопедисти. Освен това всички се обичаме, поддържаме се, никой не завижда на никого и искрено се радва на успехите на другия. Ето защо процъфтяваме.

април 7th, 2013 at 2:26 pm

Posted in интервю

The Artist Is Not Present

without comments

Вероятно едно от най-използваните клишета в киножурналистиката е това даден фестивал да се описва в зависимост от навършените години. “Младите” фестивали са “свежи” и “амбициозни”, “старите” фестивали са “достолепни” и “влителни”, юбилеите са винаги “специални”. Как обаче да си представим международен фестивал на 42 години, като този в Ротердам? Като изключим асоциациите с Дъглас Адамс и “отговора на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало”, 42 е приятна възраст, провокираща представата за улегнал господин в разцвета на силите, чийто графитеносив дизайнерски костюм се разгъва безупречно в пространството между лъскавото Ауди и червения килим. Или поне в моето съзнание е останало такова впечатление, след като видях фестивалния директор Рутгер Волфсон да излиза по подобен начин от колата си. Вярно, че седмото изкуство е почти съвременик с най-възрастния жител на планетата и все още не може да избяга от опитите ни да му придадем човешки черти, но като оставим настрана френологичните експерименти, всяко киносъбитие си има собствена логика на развитие и характерен облик.

Не става дума за Берлинале, въпреки че в момена новините от немската столица доминират световните медии. Признавам си, че в случая се опитвам доста спекулативно, с помощта на индивидуалната психология, да проумея как се случи така, че фестивалът в Ротердам, флагманът на световното независимо кино, тази година  обяви за член на главното жури Ай Уейуей – формално, тъй като на него му е забранено да напуска гранциите на Китай. Става дума за същия китайски дисидент, чийто кървящ пръст онзи ден се появи в Instagram като част от анти-СПИН кампанията на Елтън Джон и чието късометражно филмче What Is in Ai Weiwei’s Blood е било удостоено с честта за световна премиера на Таймс Скуеър, на Свети Валентин. По-страшното е, че онова, което наблюдавам в Ротердам вече втора година поред, ми се струва много важно и особено симптоматично за начина по който културния сектор в Западна Европа се справя с така наречената криза, или по-скоро за начина, по който не се справя. Нека обаче първо да хвърлим поглед на предисторията.

Фестивалът в Ротердам винаги е бил с будна политическа съвест, не само защото директорът му Рутгер Волфсон има перфектен кураторски нюх, но защото по подразбиране целта на този форум е да подкрепя и представя независимото кино на онези “развиващи се райони”, в които социалните и икономическите проблеми изобилстват. През 2010-а, когато Джафар Панахи беше арестуван, фестивалът направи всичко възможно да изрази простеста си, като прикани и зрителите да направят същото с помощта на специална фотосесия. В същата година благодарение на усилията на Гертян Зуилхоф бяха реализирани също секциите Where Is Africa и Forget Africa, за които споменавам тук. За юбилейното XL издание на фестивала тези сериозни теми трябваше да минат на заден план, пък и всички коментираха новата политическа ситуация в Холандия с очакваните съкращения в бюджета за култура. През 2012-а IFFR изненада приятно с обновена визия, стегната програма и нови инициативи, които до голяма степен излизат от онова, което днес приемаме за граници на изкуството. Миналата година писах за програмата For Real в блога на Списание 1, но онова, което също ми направо силно впечатление, беше явната тенденция този кинофестивал да се политизира и то не посредством насърчаване на широк обществен дебат, а като категорично се взима страна в конфликти, които голяма част от холандците познават единствено от новинарските емисии.

Така освен обещанието на Рутгер Волфсон, че Ротердам ще приюти кинофестивала в Дамаск, който вече две години поред няма как да се проведе заради кървавите събития в Сирия, за 41-ото издание бяха подготвени програмите Signals: Hidden Histories с документални филми на независими китайски режисьори и Signals: Power Cut Middle East по повод първата годишнина от Арабската пролет. Тези две секции бяха стратегически изнесени в специално подготвеното за целта Ai Weiwei Café, където бяха изложени и видео работи на самия Ай Уейуей, някои от тях показвани за първи път. Всичко това – благодарение отново на продължителната работа на Гертян Зуилхоф в Китай. Съвсем закономерно обаче, по време на фестивала, най-голям интерес предизвикаха видео работите и филмите на Ай Уейуей, които до голяма степен засенчиха останалата селекция от Hidden Histories и й придадоха контекст, с който надали всички китайски автори биха се съгласили. Проблемът беше свръзан не само с факта, че малко преди фестивала в Ротердам, в Сънданс, се състоя световната премиера на Ai WeiWei: Never Sorry (и дори спечели награда), а и със самия медиен образ на китайския дисидент – личността му и преди беше внимателно митологизирана, но след последния му арест и забраната да пътува, прословутият му среден пръст се е превърнал в ready-made щампа, която генерира последователи и противници от цял свят със завидна лекота.

Признавам си, че миналата година и аз изгледах с интерес филмите, заснети от самия Ай Уейуей или по-скоро от неговото “студио”. Особено ме впечатли Fairytale, който документира едноименния проект за дванадесетото издание на Документа в Касел през 2007-а. За да осъществи работата си, Ай Уейуей кани 1001 китайски граждани на различна възраст, с различни професии и от различни райони на страната, да посетят с него Германия и да обитават в продължение на четири седмици изложбеното пространство. Въпреки че всички участници пътуват доброволно, при това изключително щастливи от факта, че могат да сбъднат една съкровена (макар и бюргерска) мечта, Fairytale представлява сериозен етичен казус и най-вече доказва, че зад този замисъл стои човек, готов да действа с размаха на Анди Уорхъл или Деймиън Хърст, за да привлече вниманието към себе си. За мой късмет, малко след като се върнах от Ротердам, в Париж се откри фотоизложба на Ай Уейуей, първата по рода си във Франция, която се прие много ентусиазирано от местната публика. Когато отидох да я разгледам, си дадох сметка че става дума за артист, който не само много добре познава западното изкуство (благодарение на това, че през 80-е години живее и работи в Ню Йорк), но и умее да артикулира с неговите изразни средства, като в същото време осъзнава, че силата му е извън тази скрупольозно разработена територия, извън всички “-изми” или казано простично – мястото му като автор е на обратната страна на Земята, в Китай.

След като посетих парижката изложбата, се свързах с Гертян и го помолих да коментира фактите около това фестивално “залитане”. Той точно беше приключил с миналогодишното издание на Берлинале и въпреки умората, ми изпрати доста подробен мейл. “Може би е добре да си припомниш реакцията на фестивалния свят при ареста на Джафар Панахи. Подкрепата за него беше глобална, но до голяма степен – символична. В случая с Ай Уейуей имаше възможност да направим нещо повече от това просто да покажем солидарност. Съществуваше също класически кураторски потенциал. Той разполагаше с работи, които не са познати извън китайскоговорящия свят и дори такива, които никой изобщо не беше виждал. Мисля, че всеки фестивален селекционер би се възползвал.” Гертян се съгласи с мен, че цялата програма с китайско независимо кино за 41-ото издание на ротердамския фестивал е политическа сама по себе си, въпреки че при представянето на форума й беше наблегнато на противното и добави: “Към този момент вероятно можеш да заключиш, че ние не се срамуваме от политическото или злободневното и вероятно само допреди няколко години или пък с друг фестивален директор бихме решили иначе”. За мен това признание беше достатъчно и отговори на голяма част от въпросите, които си задавах. Казах си, че в края на краищата дори и едно световно събитие от ранга на ротердамското понякога може да направи компромиси в името на оцеляването си.

Затова, когато получих съобщение за пресата малко преди тази Нова година с новината, че журито на 42-ото издание ще включи и Ай Уейуей, дистанционно, изненадата ми беше двойна. Изключвам внезапното усещане, че Студената война всъщност не само че не е свършила, ами и аз съм се оказала в противниковия лагер. В случая, за мен, ставаше дума за едно явно неуважение към дългогодишно граденото реноме на този фестивал като поставящ на първо място публиката си и избягващ традиционните PR похвати. Също така, стори ми се малко насилен опитът подобен ход да се оправдае с факта, че IFFR от години изследва полето на пресичане между новите медии и новите технологии и че е дошло време за една по-решителна крачка, представена едва ли не като акт на естетическо дръзновение. С риск да прозвуча като някой от професорите ми в НАТФИЗ, ако постулатът на Аристотел за триединство на време, място и действие все още може да се съотнесе към нещо в съвременното кино, това са фестивалите. Откакто се появи Festival Scope, всеки професионалист може да гледа фестивални филми вкъщи, но живото събитие все още не може да бъде заменено с виртуално (независимо от това колко са полезни социалните мрежи при отразяването на един кинофестивал). Да не говорим за все още съществуващите професионални стандарти на по-представителните фестивали, които изискват членовете на журито да гледат конкурсните заглавия заедно, в определения от организаторите ред и на голям екран, така че в това своеобразно “състезание” да има равен старт за всеки участник.

Така за мен и колегите журналисти последното издание на фестивала в Ротердам започна сред шеги около това колко средства биха се спестили за транспорт, хотел и скъпи ресторанти, ако журито си седи вкъщи. Премина през раздразнение от категорично отказаната възможност за онлайн интервю с китайския дисидент, въпреки че съдейки по световните новини за изкуство, архитектура и дизайн, за него няма нищо по-нормално от това да работи посредством Skype. Завърши със споделеното горчиво впечатление, че фестивалът се променя по-бързо, отколкото ни се иска, а избраната посока буди смесени реакции. В същото време, самият Ай Уейуей не демонстрира по никакъв начин съпричастност с провеждащото се в Ротердам събитие. Онези, които следят медийната му персона, са запознати с неговата активност в Twitter (за съжаление, непонятна за мен заради езиковата бариера), но там IFFR не се споменава нито веднъж по време на фестивала или след приключването му. Художествената енигматичност на този автор в Instagram пък напомня на прословутия пърформанс на Марина Абрамович, The Artist Is Present (вдъхновила и едноименния документален филм, както и заглавието на моя текст) – артистът стои неподвижно и мълчаливо, а зрителят има правото да проектира интелектуално или да изпита емоционално всичко. Всъщност, докато течеше събитието в Ротердам, в Instagram профила на Ай Уейуей се появиха няколко снимки на оператора Кристофър Дойл, даващи индикации, че двамата в момента работят по някакъв аудиовизуален проект. Така че когато по време на церемонията за раздаването на наградите в Ротердам беше излъчено видео-обръщение от Пекин, със стандартните политически обвинения към китайските власти, това като че ли вече нямаше никакво значение за никого.

Както Едуард Лоренсън, редакторът на фестивалния вестник Daily Tiger, обясни в нашия разговор за Festivalists.com, от няколко години IFFR се опитва да акцентира върху връзката между кино и визуално изкуство и в това няма нищо чудно. Освен че границата между двете територии започва да се заличава все по-настоятелно и много автори мигрират в едната или другата посока, твърди се, че инвестицията в изкуство все още е сред най-доходните. Както става ясно обаче в тази статия на Artinfo, подобни рисковани финансови вложения изискват подходящ политически контекст, а това се случва с много лобиране или казано иначе, на езика на политиката – със създаване на конюнктура и поддържане на статукво. Затова никак не се учудих, когато разбрах, че тазгодишното “участие” на Ай Уейуей в ротердамския фестивал съвпада с голяма експозиция във Вашингтон, всъщност първата подобна като мащаби в САЩ и обхващаща негови работи от различни периоди. По ирония на съдбата, финалът на американското събитие беше паралелно с церемонията по закриването в Ротердам, така че докато в света на киното се коментираха наградените, в The New Republic се появи една доста критична статия, озаглавена Noble and Ignoble — Ai Weiwei: Wonderful dissident, terrible artist, чиято естетическа програма не споделям напълно, но съдейки по коментарите в Twitter, явно много хора смятат, че около медийния образ на Ай Уейуей като творец и страдалец има нещо гнило. Всичко това, за съжаление, остана извън прожекторите по време на фестивала в Ротердам и вместо на дебат, се наблегна на още по-излъсканата и мета визия, на червения килим и на партитата, изобилстващи с графитеносиви костюми. Разбира се, носени от хора, които смятат, че ще останат завинаги на 42.

февруари 16th, 2013 at 9:46 pm

Posted in macro

От Париж с любов

without comments

Наскоро спорих с французи по повод техния национален химн, чийто текст за мен е прекалено кръвожаден. Като се има предвид че във Франция пише “Свобода, равенство, братство” по фасадите дори на яслите, не се съмнявам, че Марсилезата се изучава и пее от най-крехка възраст, а това не ми се струва подходящо за детската психика. На моите доводи ми беше отговорено, че всеки държавен химн е с войнствено съдържание, понеже това му е целта. Възразих, че в българския химн се пее за планините и синевата на Дунава (след като през 1990-а отпадат два куплета) и в този момент си помислих, че това надали е случайно. В много страни по света кървавото историческо минало отдавна е внимателно обгледано, картотекирано и стилизирано, а след това и превърнато в изкуство. В България тези процеси са в застой и вместо да започнат някакви стъпки в тази посока, напротив, комплексните исторически събития са грижливо заметени под килима, докато единственото, в което все още сме убедени, че ако не друго, у нас поне има страш-на природа! Прави впечатление, че напоследък всъщност това е единственият повод за така нареченото “гражданско общество” у нас да се поразмърда – ако случайно някой посегне на нея, Българската Природа.

Започвам с това дълго предисловие, защото сдобиването с деца (което беше и причината този блог да запустее през изминалата година) кара хората да погледнат на света по съвсем нов начин. Аз например осъзнах, че българското кино не може да се отдели от българската действителност и това предполага един много различен поглед от този, с който разполагат в момента наличните медии, дори и специализираните. Преди години писах един анализ за списание “Кино” със заглавие “За новото българско кино в трето лице”, в който внимателно подхвърлям тезата, че докато възприемаме това явление като чуждо тяло, то няма как да стане част от нашата култура. Внимателно, признавам си, защото една от най-неприятните задачи по време на следването ми в НАТФИЗ беше писането за българско кино – много е тънка линията на конформизма, при която можеш да кажеш нещо ново, без да настъпиш нечии пръсти (а второто ми се случи на една конференция още във втори курс и не беше приятно преживяване). Връщайки се назад, давам си сметка, че моят подход е бил много погрешен, въпреки че членовете на въпросната общност продължават да се настъпват с голямо удоволствие, публично и vis-à-vis. Това очевидно не води до конструктивен резултат, не само защото тези хора обитават паралелни реалности и говорят на различни езици, а защото първо в обществото ни трябва да се случат много други дебати, които даже не са свързани с киното.

Може би се питате какво изобщо има да се казва по повод съвременното българско кино, в първо или в трето лице, пък и какъв е смисълът? Ако подхождате към него като зрител или пък подостряте ноктите си с филми в някой блог, то е неизчерпаем вдъхновител на жлъчни коментари. Ако обаче се занимавате професионално с кино (с други думи, изкарвате си парите от това), независимо дали живеете в България или не, вие си оставате свързани с него. Освен ако не работите в чужбина под прикритие, първият въпрос при контакт на кинофестивал или тематично събитие е “Where are you from?”, а след това, ако имате късмет, събеседникът ви може и да е чувал за Eastern Plays и/или евентуално да е посещавал София Филм Фест, но нищо повече. В този смисъл, дори и да сте гледали всички филми на Джон Касаветис или Фасбиндер и да сте в състояние да спорите за тях с най-изтънчените естети, при това на чужд език, трябва да започнете от онова, което се случва “вкъщи”. Тъй като за почти две години емигрантство не съм спряла да се интересувам от случващото се с киното в България, а и разполагам с мои методи да наваксам с последните заглавия, бих казала, че от другия край на Европа някои детайли се виждат по-добре. Без съмнение, 2012-а беше изпълнена със събития – като се започне от факта, че за първи път пропуснах СФФ, но за сметка на това работих с фестивала като партньор и натрупах доста разнородни впечатления за “опакото” на този уж най-представителен наш форум, мине се през скандалите за субсидиите на НФЦ, споровете около преработването на правилника в комбинация с избирането на нов директор и се завърши с 31-ото издание на “Златна роза”, като отзвукът от него все още пълни списание “Кино” и вестник “Култура”, месеци след раздаването на наградите.

Разбира се, най-интересното през изминалата година са филмите и по мое мнение най-новите продукции са апотеоз на тенденциите в българското кино от последните 15 години. Като “Джулай”, чието гледане ме подтикна да започна отново да пиша тук и който за моя изненада присъства в селекцията на десетте критици, анкетирани от вестник “Култура”. След едно десетилетие на “планински” филми, като “Писмо до Америка” и “Мила от Марс”, стигнахме и до “морските”. В тази нова категория попада и избраният (отново след скандал) да ни представя в категорията Оскар за чуждестранен филм “Кецове”. Нищо чудно, че при разпространението му една година по-рано отзивите бяха доста топли, но да се върнем към “Джулай” и към тенденцията позитивната самоидентификация на българите да приема романтично-екологични нотки, които често стигат до патриотарство от възрожденски тип. Факт е, че и в двата филма има добри сценарни и визуални находки в комбинация с актьорски талант. Игнорирайки обаче детайлите, в тях виждам едни персонажи-аутсайдери, облечени като за слънчевото затъмнение през 1999-а, които задължително се борят с богатите и лоши хора и техните яки коли и мотори. Защо богатите в българската народна традиция са винаги лоши – справка с литературното ни творчество от 19-и век. (Този покъртително едностранчив поглед започна малко по малко да се разсейва благодарение на “Под прикритие”, но там се наливат сериозни пари за имиджова реклама, а и всички персонажи по подразбиране са “лоши”, та има мегдан за творчески иновации.) Съдейки по филми като “Джулай” и “Кецове”, всички симпатични млади хора са в периферията – на географията, на обществото, на цивилизацията дори, но вместо да се стремят към промяна, те се отдават на ескейпизъм в буквалния смисъл на понятието, затова и двата разказа завършват с мръсна газ към утопичното или по-скоро бездната. Все пак, най-опасна за мен е морализаторската амбиция на авторите, изживяващи се като индивидуалисти (пресъздаващи и себе си като такива на голям екран), но всъщност израстнали и съществуващи в хранителната среда на конформизма – точно като онлайн коментиращите във форума към всяка българска медия.

Другият филм от изминалата година, който ме провокира, беше “Цветът на хамелеона”. Гледах го с голямо удоволствие, смях се, особено се забавлявах с превъплъщенията на Касиел Ноа Ашер, Михаил Билалов и Руси Чанев, а най-приятно ми беше да чета интервютата на Емил Христов в българската преса, защото тонът и възгледите му ми допадат. Някои епизоди ми навяха асоциации с ранния Жан-Пиер Жьоне, когато все още работеше в тандем с Марк Каро, както и с “Таксидермия”, но съм сигурна, че режисьор и оператор са работили много по-комплексно от това просто да правят заемки, за да постигнат тази юбер-стилна визия (това е най-честият епитет, когато филмът се коментира на английски). Ще каже човек, че “Цветът на хамелеона” не е български филм и това вече звучи като небивал комплимент. Оттук произтича и моят проблем – оставяйки настрана хубавата картинка, за да се достигне това ниво на идейна стилизация и интелектуална игра, трябва да има основа, върху която да се положат горните пластове. Аудиторията на един чуждестранен фестивал не знае, че подобна база у нас липсва, но ние си знаем. Затова, в моите очи, това ефимерно и пъстро парфе, наречено “Цветът на хамелеона”, левитира майсторски в празното пространство на българската култура, подобно на картата на Китай, за която пише Бодриар, когато обяснява понятието симулакрум. Точно като клипа, режисиран от Валери Милев, за “Бела жига” на Ъпсурт – всичко изглежда много добре и внимателно отработено, но тази псевдо-сепия и маниерност може да заблуди единствено някой, който никога не се е замислял има ли поп култура в България и ако да/не – защо.

В този смисъл, ние няма как да произведем “култов” филм, поне за момента (изключвам “Баклава”, където се намесиха обстоятелствата около продукцията). Достатъчно трудно е да се появи филм, в който става дума за тук и сега, при това в големия град – не е случайно, че трите най-успешни заглавия в последните години съумяват да постигнат именно това усещане за съвременност. Освен това, надали е случайно, че “Източни пиеси”, “Подслон” и “Аве” са със силен автобиографичен елемент, тоест появили са се хората, които вече имат какво да разкажат, така че да заинтересуват околните или поне онези зрители, които попадат в демографското понятие “млади”. През 2012-а в тази мъжка компания от успешни режисьори се появи и едно момиче, чийто дебют е много искрен и модерен, а наградата за операторско майсторство в Сламданс потвърди това впечатление. В случая с “Вяра, любов и уиски” автобиографичното има и негативен отпечатък, поради проблемите с организацията на материала, според мен имено заради емоционалната обвързаност на авторите (режисьор и сценарист) със сюжета, но това е филм, който аз бих препоръчала на повечето си приятели. За съжаление, дали споменаването на Спайк Лий като ментор на младата Кристина Николова дойде в повече на местните специалисти, или пък изборът на македонска актриса за главната роля (а тя според мен е сред основните достойнства на филма), фестивалният показ “Вяра, любов и уиски” в България мина доста тихо – и на София Филм Фест, и на “Златна роза”, но за мен този филм вече е отворил достатъчно много врати на своята режисьорка и чакам с нетърпение следващия й проект. Другият филм от миналата година, който ми допадна със своята естественост и натурални типажи, е също дебют, но документален и при това на Филип Трифонов. Всъщност през май 2012-а “Водна паша” печели награда на Българската Филмова Академия за 2011 и малко след това режисьорът качва пълна версия на филма в YouTube, където успях да го гледам, затова и за мен мястото му е при миналогодишните събития. Ако харесвате не само “Момчето си отива”, но и Георги Мишев като сценарист, мисля, че ще оцените режисьорския експеримент на Филип Трифонов и неговия начин да представи “героите на нашето време”.

Също така, освен автори като Людмил Тодоров (“Миграцията на паламуда”) и Петър Попзлатев (“Аз съм ти”), чиято филмография представлява отделен жанр, както и хардкор арт от типа на “Инкогнита”, в българското кино най-накрая се появи “средна класа”. Нямам предвид филми за средната класа, а такива направени с умерен бюджет и подходящи за телевизионен показ. В този смисъл, Илия Костов вече може да си позволи да бъде по-оригинален, защото през 2012-а в неговата ниша удобно се настаниха заглавия като “Пистолет, куфар и 3 смърдящи варела”, “Пъзел” и “Чужденецът”. Симптоматично е, че авторите на последните два, Иво Стайков и Ники Илиев, са второ поколение режисьори и няма нищо лошо в това, че са се обърнали към комерсиалното, доколкото то може да съществува у нас. Все пак, “Чужденецът” взе награда на публиката във Варна, а след участие и в двата филма, хладилникът на Асен Блатечки ще е пълен поне за известно време. Още една добра новина – анимацията ни отново е на световно ниво (“Демони”, “Баща”, “Rew Day”), както и документалистиката. Жалко все пак, че двата най-концептуално заснети документални филма за 2012, “Последната линейка на София” и “Момчето, което беше цар”, се сринаха в очите на българската аудитория още преди да са получили сериозно разпространение, сред коментари за тяхната акуратност, обвинения в поръчковост и дори нелепи шеги със заглавията им. Сблъсквайки се с тях, дори сегментът, за когото са предназначени тези документални есета – културните и взискателни хора на средна възраст, не успяват да се откъснат от провинциалните предразсъдъци. Много се забавлявах с опитите за кинокритика на сайта на Григорови, чието предаване никога не съм гледала, но явно хората си имат претенции да са еталон в много отношения. На този сайт, госпожа Григорова е публикувала нещо, което според нея трябва да е “остра критика” със заглавие “Момчето, което беше цар” или филмът, който можеше да бъде хубав”. На финала, въпросният текст заключава: “… ще е хубаво най-после и у нас да започнат да се правят истински документални филми”. На съда сичко е ясно, да влезе БНТ!

Българското кино отдавна премина тази мъртвешка точка, в която за него се говореше само хубаво или нищо. Сега всички се упражняват в критичност за негова сметка, но рядко надничат в комуникационния вакуум зад конкретното заглавие. Аз лично често се питам какво се случи с онази енергия и непукизъм от първите филми на Людмил Тодоров, Красимир Крумов или Иван Черкелов. Поглеждайки назад, налагайки филмография върху исторически събития, като че ли след “Всичко от нула” в българското общество нещо се счупи безвъзвратно. След като обаче прочетох едно наистина необичайно интервю с младия режисьор Павел Веснаков в Другото Кино, надявам се, че тепърва ще преболедуваме един мъчителен и необходим период на социално кино, а после… светът е наш, както би казал Батко Стоименов.

януари 13th, 2013 at 12:37 pm

Posted in macro

The world of poll

without comments

Ей ме на, в крак с Новата година и всекидневно четяща новини за всички награди, които кинореколтата от 2011-а заслужава по нечие мнение. Ако кажа, че за мен изминалата година беше разочароваща откъм филми, ще прозвучи даже добронамерено, но все пак ми е любопитно да видя как хиляди организации оправдават съществуването си под формата на номинации и призове. Сред цялата тази глъч определено ми е забавно случващото се с The Artist – един продукт, който благодарение на слонски дози publicity в рамките на половин година успя да се превърне от приятно забавление за Кан до “шедьовър на нямото кино”. А и всички разпалени дебати около факта дали Мишел Азанависиюс има право на награда в САЩ, както и дали филмът му е независим или комерсиален, ми се виждат направо умилителни. Докато преди няколко дни не попаднах на кинокласацията, организирана от един наистина уважаван от мен сайт, Senses of Cinema, и открих всички обичайни заподозрени, включително и The Artist, в топ три на доста от авторите. Оказва се, че единствено The Guardian притежават стил и здрав разум, за да отразят заформящата се истерия, затова ви препоръчвам следния шеговит видеокоментар от тяхна страна:

Разбира се, остава въпросът защо при такова изобилие от продукция, толкова малко заглавия носят същинско удовлетворение (и явно това не е само мой проблем). За мое огромно съжаление, дори и Tinker Tailor Soldier Spy не успя да ми допадне толкова, колкото се надявах, но може би изводите ми от него все пак донякъде могат да обобщят в какво се състои проблемът. Всеки елемент в този филм е перфектен – режисура, сценография, ритъм, актьори… само че освен да регистрирам механично добрата работа, нищо от сюжета не успя да стигне до мен емоционално. Прехвърляйки наум всички разочарования от 2011-а, си дадох сметка, че те по никакъв начин не са ме развълнували, защото темите им са били прекалено далечни и неангажиращи за мен. В това отношение, усещам много по-силна връзка с реалността, изграждана от сериали като Community, Boss или Homeland, въпреки очевидните им драматургични или режисьорски пропуски на моменти. А разделението между кино и телевизия тепърва ще расте, защото стратегиите за тези две медии все повече се отдалечават. Има и нещо друго – Роджърт Еберт наскоро публикува много интересен текст, който анализира защо приходите от киносалоните в САЩ са толкова ниски. Според него, освен нарастващите цени на билетите (предимно заради 3D прожекциите), се наблюдава и рязък спад в културата на аудиторията по време на прожекция. Все повече хора вярват, че плащайки определена сума за билет, могат да се държат “все едно са си вкъщи”, защото в края на краищата става дума за една по принцип телевизионна аудитория, която няма киномански навици или респект към онова, което гледа на голям екран. И както се досещате, болшинството от филмите се произвеждат именно за тези хора…

А може би всички тези мисли са знак, че е време да изпратя старата година и да започна новата както обикновено – с Ротердам. Надявам се, че и този път ще се завърна оттам с нови открития и крепка вяра в творческата мощ на киното :) Обещавам да рапортувам, скоро!

януари 25th, 2012 at 2:41 am

Posted in macro

Камен и Калев

without comments

Мили мои въображаеми читатели, докато този текст се колебаеше дали да бъде възмутен от Сан Себастиан, очарован от Утрехт или назидателен по повод финала в четвъртия сезон на “Breaking Bad”, най-накрая стигнах до тема, по която в момента всички български киноблогове се изказват. Да, става дума за “Островът” и тъй като човек е особено чувствителен към събитията в България, наблюдавайки ги от разстояние, бих искала да добавя към общото многогласие и моите впечатления от този филм, защото нито едно прочетено ревю досега, независимо дали положително или негативно, не ми се стори да е на нивото на замисъла зад този филм. За съжаление, не мога да чета онлайн списание “Кино”, пък и броят с отзивите от Златна роза вероятно ще излезе най-рано след месец. Малко е странно, че за първи път се случва да нямам търпение да видя какво са написали моите преподаватели от НАТФИЗ, но нека го отдадем на решителното ми навлизане в 30-те. Също така си мисля, че когато в България се провежда фестивал на националното кино на всеки две години и голямата награда се даде на “Номер 1″, “Аве” вземе приза за режисура, “Островът” отнесе диплом за операторство, а “Баклава” се сдобие с Горчива чаша, това си е цял фейлетон…

Нека се върнем обаче към Камен Калев, който от Кан насам сигурно е минал през доста разнообразни емоционални състояния. На всички, които предпочетоха да се саморазправят с неговия филм с един ироничен статус във Фейсбук / Туитър или пък с кратък снобски постинг в tumblr, мога единствено да пожелая да отидат да гледат филма отново, като спрат да си повтарят, че е български, защото в случая комплексите за малоценност не вършат никаква работа. На останалите, които стигат единствено до играта с жанровете, добрия звук и Бергман, също мога единствено да пожелая да отидат да гледат филма отново, като за малко се абстрахират от това първокурснишко възприемане на киното. Да, “Островът” е заснет и рекламиран много професионално. Да, на заден план прозира сериозна обща култура, защото Камен не само е учил в Ла Фемис, но и обича да гледа авторско кино. Не, в случая изобщо не става дума за една двойка, която се разпада под напора на психоаналитичните метафори, а напротив – за двама души, които стават все по-близки, осъзнали разстоянието, което ги дели.

Докато гледах първата част, в която действието се развива на острова, основната ми асоциация беше с будизма. Всички монолози на Мишо Мутафов водят към темата за илюзорността на физическия свят, а доматите са очевидно само за колорит. Епизодът с медитацията в скалите окончателно подкрепи за мен тази интерпретация и въпреки че мнозина биха се изсмели на едно потенциално сравнение с “Малкият Буда” на Бертолучи, смятам, че при всички рискове, които може да поеме един млад режисьор в случай като този, сцените са се получили доста удачно. Разбира се, идва втората част заедно с всички въпросителни, до момента в който Софи влиза в къщата на Биг Брадър, а на заден план се вижда огромен надпис “Данийл”. Може и да ви се е стори странно, че някой, който скандира пред входа на Биг Брадър, ще изпише Даниел точно по този начин, но в случая става дума за точната транслитерация на името на пророк Данийл. Защото след всяко просветление идва необдходимостта от споделяне и всеки пророк в човешката история се е завърнал от пустинята/планината/нирвана или своя остров, за да проповядва онова, което е научил. Финалната реплика на Летисия Каста е последният възможен жокер в тази посока, който според мен е излишен, но от сценарна гледна точка все пак има своята роля. За мен проблемна е и заключителната сцена, защото в нея е напъхано насила желанието да се пренапише една хилядолетна фабула, която никога досега не е била разрешена в полза и на двете страни, духовната и материалната.

При положение, че всички тези знаци са дебело подчертани във филма, не разбирам защото дебатите около “Островът” не започват от този очевиден първи план, а именно какво би се случило с един пророк в свят с масови комуникации? Има ли България нужда от пророци и възможно ли е те да говорят от телевизионния екран, при това с чужд акцент? Как днес може да се разреши дилемата между това дали да се превърнеш в копие на родителите си или да се откажеш от всичко материално? На второ място бих искала да прочета повече мнения по въпроса за двойната функция на всички местни “знаменитости”, които във филма играят себе си, доста старателно при това, но вместо да релативизират реалността, както би трябвало да е по замисъл, присъствието им прелива извън рамките на кадъра и виждаме същите тези персонажи в действителност, разхождайки се по червения килим или давайки компетентни интервюта. На трето място бих искала да получа поне едно доказателство, че всички епизоди с “карикатурни типажи, коментиращи Биг Брадър” са част от голямата илюзия за това какво представляваме ние самите, а не просто рекламен похват в стил SIA, съшит набързо към киносценарий. А накрая бих искала някой ден да срещна отново Камен (когото вече интервюирах за “Източни пиеси” преди две години), за да го попитам доколко е основателно моето подозрение, че най-сериозният tribute в неговия филм е всъщност към Георги Дюлгеров. Снощи гледах за пореден път “Авантаж” и си дадох сметка, че ако някой може да продължи тази линия, макар и натоварена политически с различни оттенъци, това би могъл да е единствено режисьорът на “Източни пиеси” и “Островът”. Не само заради Руси Чанев, Бургас или използването на натуршчици, но и заради смесването на документалност и фикция, което и в двата филма на Камен дотук работи удачно.

А докато мнозинството се кълне, че повече няма да стъпи на български филм и че изобщо цялата ни кинематография трябва да бъде закрита, тези дни си мислех, как в момента имаме само два нови филма, които са наистина популярни и харесвани на Запад – “Източни пиеси” и “Аве”. Доста е симптоматичен обаче фактът, че и двата се занимават с темата за наркотиците и самоунищожението. Интересно какво биха казали картите на Алехандро Ходоровски по въпроса.

октомври 17th, 2011 at 11:03 am

Posted in macro

Pants on fire

without comments

След като преди две седмици в Лондон се случиха последните размирици (даже не съм сигурна дали биха могли да се нарекат протести), всички добре познати аудиовизуални революционери побързаха да отговорят с нещо спретнато набързо по този повод. Йоко Оно благоволи да пусне в своя YouTube канал пълната версия на документалния филм “Bed-In”, който двамата с Джон Ленън заснемат през 1969-а. За съжаление, видеото беше достъпно само в рамките на 12 дни и добре, че съм сред феновете на Йонас Мекас във Фейсбук, та успях да хвърля един поглед, преди да го свалят. Прословутият британски нехранимайко Банкси също блесна като съавтор на “автентичен” документален проект за Channel 4 – “The Antics Roadshow”. Ако решите да гледате филма онлайн, имайте предвид, че линкът може да бъде деактивиран всеки момент и също така прескочете първата минута, която според мен е сътворена като опит за ироничен мета-коментар (пак цитирам Еленко, два пъти в един месец, хмм). Ако все пак се чувствате като хора, които са пропуснали всичките си шансове да видят нещо вълнуващо и съвременно по повод английските брожения, предоставям на вашето внимание “нещо” от самия мосю Крис Маркер, но не забравяйте, че човекът наскоро навърши 90 години:

P.S. Най-оригиналният коментар на въпросните събития, който открих, е под формата на фотоколажи и можете да го видите тук.

август 23rd, 2011 at 11:18 pm

Posted in audiovisual

The thin pink line

without comments

Преди да започна да пиша рапорта за второто си посещение на фестивала във Вроцлав, препрочетох пак миналогодишните си впечатления и да си призная, сега текстът ми се вижда прекалено яростен. Истината е, че докато през 2010-а екипът на фестивала празнуваше 10-годишен юбилей, аз бях във вихъра на личните емоции, така че след като се завърнах в България, даже не си спомнях как точно изглеждат полските злоти. За мой късмет, тази година отново имах възможността да прекарам шест дни на Nowe Horyzonty, при това напълно щастлива и спокойна, затова мога да кажа, че представата ми е вече доста по-обективна.

В действителност, обаче, мнението ми за кинофестивалите като цяло не се е променило кой знае колко. Особено, ако човек прегледа програмата на летните събития в Източна Европа, от Трансилвания през Карлови Вари и Москва та до Сараево, може да си помисли, че това са ключови точки от мега турне, на което определени хора обикалят седмици наред с едни и същи дрехи, за да спят в хотели, които реално никога не биха могли да си позволят – всичко това за сметка на въпросните фестивали. Нещо повече – една част от тези хора отдавна са преминали в категорията на has-been за Западния свят, но отвъд Желязната завеса те все още биват приемани за божества, защото Авторът няма възраст и умора. Това е и част от стратегията на фестивалните директори на Изток: алкохол в огромни количества и оркестъра да свири, понеже така се създават същински контакти или както казва Стефан Китанов, “фестивални приятели”. Всички тези грешки на растежа могат да бъдат наблюдавани и във Вроцлав, но едва тази година успях да разбера какво стои зад тях.

Няма никакво съмнение, че Nowe Horyzonty се прави с много пари. Един месец преди тазгодишното издание получих press release, от който ставаше ясно, че основният спонсор на фестивала, мобилният оператор Era, е станал част от T-Mobile, което налага да се промени името на фестивала, сайта и изобщо да се ребрандира цялата визуална концепция, но като се изключат някои недомислици при прехвърлянето на старите акаунти в новата система за резервации, цялата реорганизация беше безупречна. На фона на тези (вероятно) фантастични суми и усилия по подготовката, обаче, по селекцията на фестивала работят едни и същи млади хора, които макар и много симпатични и интелигентни, имат един голям пропуск – че са поляци. Когато един фестивал претендира, че е от класата на Ротердам и Торонто, най-важното условие не са безплатните големи водки, а изборът на заглавия, така че ако бях на мястото на Роман Гутек, щях да преглътна националната гордост и щях да вербувам за селекционери специалисти от различни краища на света. Тъй като самата аз вече два месеца се подлагам интензивно и систематично на вредните културни влияния на Запада, стигнах до извода, че по ред исторически и социални причини в дясната половина на Европа все още не могат да съществуват адекватни B-филми или дори експериментално кино, като в случая не става дума за онова, което обикновено се нарича артхаус и с което се справяме.

В тази връзка, смятам, че ние, и като потребители, и като автори, сме възпитани в друга традиция, затова много хора, опитвайки се да излязат от нея, бъркат шокиращото или гнусното с високо изкуство. А това според мен е една от основните грешки, когато се подготвя програмата на фестивал като Nowe Horyzonty. Това от своя страна води до тотално разминаване със зрителските и дори с режисьорските очаквания. Иначе не мога да си представя как една от култовите фигури на ozploitation-а, Филип Мора, който през 2010-а беше поканен за ретроспектива, ще се завърне една година по-късно с документален филм за родителите си, от който става ясно, че те са се запознали именно във Вроцлав… Да, когато в последното десетилетие не си снимал нищо друго освен документални проекти, е приятно да се попаднеш отново във фокуса на вниманието и то именно в Източна Европа, където всички те гледат с обожание, само защото си режисьор, но има някои падения, които човек по-добре да си спести, нищо че според според IMDB догодина можем да очакваме от Филип Мора и 3D филм за Салвадор Дали. И още един фал от страна на организаторите – в желанието си да присъстват на световната фестивална карта като ултра-либерално киносъбитие, бяха поканили за член на основното жури Фредерик Боайе, който само преди два месеца изхвърча с гръм и трясък от директорския пост на Петнадесетдневката в Кан и вероятно по време на целия си престой в Полша се е крил зад черни очила.

За да разберете по-добре какво имам предвид, бих искала да ви разкажа по-подробно за два филма, които гледах на фестивала във Вроцлав и които според мен са от двете страни на линията или, както би се изразил Еленко, представят “най-доброто от два свята”. Номер едно е на Криспин Глоувър, който напомня на Винсънт Гало не само по злокобната осанка и странния избор на роли (От Джармуш до Тим Бъртън и от Разколников до “Epic Movie”), но и заради желанието си да бъде приеман като творец, което включва писане, рисуване и режисиране в личното му имение в Чехия. Съдейки по дизайна, нищо чудно да е измайсторил сам дори и личния си сайт, но ако посетите crispinglover.com и погледнете на Big Slide Show, ще видите, че вече години наред човекът си обикаля по света, играейки на сцена написаните от него книги и показвайки един от двата филма от трилогията “It” (третият филм се снима в момента). Както един италиански програматор ми обясни впоследствие, целият пакет с постановката, прожекцията, Q&A и автографите се продава на различни фестивали с изричното условие, че ще бъде представен в точно определен формат и винаги от самия Криспин Глоувър. Никакъв шанс за снимки или предварителен screener, трябва напълно да се довериш на марката, още преди да си я купил.

Така още на втория ден на фестивала се оказах на опашката за “It Is Fine. Everything Is Fine!”, докато около мен подвикваха “Amy Winehouse nie żyje!”. Това заглавие беше програмирано като част от панорамата за филмов декор и дизайн, която бях решила да изгледам систематично, така че едночасовото шоу преди филма беше бонус. Ако искате да добиете някаква представа от постановката, може да погледнете този клип, но като цяло може просто да си припомните Винсънт Гало в “Аризонска мечта”, който крещи на сцената, докато зад гърба му се сменят изображения от един и същи филм. Книгите са потресаващи, илюстрациите също, а Криспин Глоувър като че ли не полага никакви усилия, за да влезе в роля, което в първите 10 минути е смешно, а в следващите 50 – все по-зловещо. Що се отнася до филма, сценарият и главната роля са поверени на Стивън Си Стюърт, който е болен от церебрална парализа. В света на неговата фантазия всички красиви жени се влюбват в него и разбират без никакъв проблем нечленоразделните звуци, които издава, но той ги прелъстява и убива систематично. Декорите и осветлението са построени с много вкус, актьорският състав също е на ниво – като започнем от бащата на Криспин Глоувър, минем през Плейбой звездата Джейми Ферел и стигнем до една от любимите актриси на Фасбиндер, Маргит Карстенсен. Въпреки това, цялостното впечатление от филма е доста пошло, не само заради натуралистичните секс-сцени, а защото зад персонажите прозира пълна липса на мотивация. Шокът не е оправдан от конкретна цел – както самият Криспин Глоувър обяснява в интервютата си от последните няколко години, идеята е по-скоро да се разклатят устоите на “корпоративните медии”. Ха-ха.

Вторият филм е “Tape” и негов автор е Ли Нинг, който най-общо казано се опитва да бъде независим визуален артист в Китай. Този проект беше представен във Вроцлав в състезателната програма за филми за изкуството, като вече е показван през януари в Ротердам и малко по-късно в MoMa, където го селектират за Документалната Петнадесетдневка. Информацията в интернет е много оскъдна, поне на английски език, но благодарение на Музея за модерно изкуство може да видите това видео, в което Ли Нинг разказва за работата си. За по-смелите, може да погледнете и това интервю, но предполагам, че то би представлявало интерес, само ако човек вече е запознат с филма. Всичко свързано с този проект ми беше любопитно от началото на годината, още откакто го мярнах в Ротердам, защото за нас съвременното китайско изкуство върви ръка за ръка с дисидентството и изобщо с клишето за Ай Вейвей. Ако попреглеждате поне малко културните рубрики на “корпоративните медии”, от които се информирате за събитията по света, може би ви е направило впечатление, че в момента именно всичко made in China се котира изключително скъпо на арт пазара – дали защото знаем толкова малко за тази страна, или пък Западът се прехласва от идеята за толкова безкомпромисен микс от идеология и капитализъм в такива големи размери. В същото време, предметите и инсталациите на младите китайски автори се характеризират с очарователна простота, която на моменти стига до наивизъм, но да се обясни всичко това единствено с Културната революция, би било цинично.

И така, надявам се, че това дълго предисловие изяснява как в последния ден от фестивалния си престой, доста уморена физически и психически, се оказах на прожекция от 168 минути, на филм, който беше анонсиран като резултат от обсесивното желание на един китайски артист да снима ежедневието си в продължение на пет години. За всеки случай дори седнах близо до изхода, но след като човек преодолее в първите минути прилошаването от нефиксираната камера и объркването от сменящите се изображения, историята увлича, така че времето минава неусетно. Като за начало, може би е по-удачно да разясня заглавието, което е сложна, но много удачна метафора. “Tape” е не само филмовата лента, която Ли Нинг използва и складира в огромни количества, това е също нишката, с която членовете на китайското общество са като че ли пришити един за друг, така че всеки опит за измъкване носи болка. Прозрачното течно лепило пък изглежда като физиологичен разтвор, а ролката с тиксо в ръцете на играещото дете носи усещане за безкраен кръговрат. Всички тези употреби на една единствена дума са също намек за комплексните взаимоотношения на самия автор с околната среда. Неговите роли се менят в зависимост от контекста – той е неудачник сред семейството си, когато се пререкава със съпругата си или успокоява майка си, добива ореола на учител сред група за аматьорски пърформанс, примирява се със статуквото като соло танцьор на лъскави събития, отвращава се тихо от агресията на големия град и е болезнено откровен, когато е сам пред обектива на камерата си. Ли Нинг документира скрупольозно всеки неудобен детайл от живота си, със съзнанието, че ако някой трябва да поеме морална отговорност за провокацията, това е самият той. Така неговото собствено тяло се превръща в обект и субект на този разказ за съвременен Китай, в лента, която свързва различните реалности.

Разбира се, давам си сметка, че именно разнообразието от филми и паралелни събития прави кинофестивалите толкова интересни. В края на краищата, оценката за даден филм, дори и от така наречените кинопрофесионалисти, е сбор от крайно субективни фактори, така че всеки има право на лично мнение. Въпреки всичко, продължавам да се надявам, че Източна Европа някой ден ще се преоткрие в културно отношение и ще спре да се съпоставя със Запада. Ако не вярвате, че това е възможно, гледайте който и да е от филмите на Сколимовски!

август 6th, 2011 at 2:49 am

Posted in macro