| Ако някой иска да прочете какво точно се е случило на 12-тия София Филм Фест, ще открие онлайн достатъчно детайлна прес-информация. PR отделът работеше на пълни обороти 24/7, а българските интернет медии са особено старателни в copy/paste-ването. За радост на киноманите, ежегодно се увеличава броят на филмите, гостите, събитията и пиенето. Традиционно СФФ поднася приятни изненади, а недостатъците и проблемите ги знаем, но без тях за какво щяхме да си говорим на коктейлите!? Със сигурност всяка година човек се сдобива с някакви разтърсващи лични открития, които дори не винаги съвпадат с фокуса на фестивала. През 2001 година за мен това беше "Буена Виста Сошъл Клъб" на две бири, през 2004 – Уон Кар-уай, през 2005 – "Куфарите на Тълс Лъпър", през 2006 – "Музиката на Истанбул", миналата година – Вим Вендерс. Тази година ми направиха впечатление съвсем други неща, малко носталгични и банални.
Все по-малко нови лица, все по-малко млади зрители. Това, че публиката е постоянна, означава, че фестивалът си има собствена аудитория, но тя постепенно се затваря в някаква статична общност, в която не тече никакъв обмен. Едновременно с това, количеството на заглавията и програмацията им предполагат една доста хазартна нагласа при купуването на билети. Липсата на достатъчно достъпна и атрактивна информация за всеки филм отказва много хора, които биха искали да видят нещо различно от мултиплексната продукция, но не желаят да рискуват два часа от времето си. Изненадващо за мен, след миналогодишния фурор на Вим Вендерс, тази година залите бяха празни, когато се проведе лекцията на Ник Пауъл или при разговора между Жан-Клод Кариер и Фолкер Шльондорф. Причината? Умишлената липса на реклама поради желанието тези събития да се запазят за "посветени". Илюзията за формиране на "тесен кръг професионалисти" е просто патетична, като се има предвид съвременния достъп до информация.
Руската селекция беше наистина фантастична. Това, което мен лично ме шокира, беше начинът, по който бяха представени действителността и хората в Русия. Би било наивно да се съди за реалността от големия екран, но по-важно е как една позабравена за нас славянска духовност доминира над мизерията, престъпленията и проблемите. Гледах "12" и си представях как би изглеждала в България ситуацията, ако затворят в един физкултурен салон 12 души, сред които бивш офицер от тайните служби, таксиметров шофьор, преуспял физик, евреин, шеф на гробище, директор на частна телевизия, изкуфял пенсионер-ветеран от войната, актьор и политик. Никита Милаков е превърнал този казус, достоен за виц, във вълнуващ психологически трилър. Същата компания в България надали би прекарала цяла нощ да обсъждат една на пръв поглед ясна присъда, надали биха си говорели на "Вие" или биха разказвали така чистосърдечно за живота си.
На фона на руските филми и техните сюрреалистично красиви сюжети, българското кино продължава да се напъва да показва нещата уж такива, каквито са. Само че българските автори явно имат една самоличност за пред останалите интелектуалци и една самоличност за пред себе си. Също така, явно между двете няма комуникация. Иначе не мога да си представя защо са се появили недоразумения като "Моето мъничко нищо" и "Малки разговори". Признавам, че откакто плащам данъци, започна да ме вълнува особено силно въпросът за субсидирането на български проекти. Парадоксално или не, онези продукции, които единодушно са били обявявани за успешни и в чужбина, и у нас, са документалните. Само че те възникват като закъснял опит да обхванат разпадащата се същност на българското общество. Те могат единствено да фиксират една екзотична картинка с танцуващи мечки или с козлодуйски комари - нещо като "другата България", която може да се види само в киносалоните на големите градове.
През 2008-а на София Филм Фест гледах албанско, македонско, румънско, сръбско и турско-немско кино и честно казано патриотичният ми оптимизъм започна да се изпарява. Дори един зрител да не знае нищо за Балканите, персонажите са достатъчно плътни, за да породят интерес и емпатия. Сюжетите са изчистени от всякакви ненужни образи, идеите стигат до съзнанието бързо и недвусмислено. Стефан Китанов е изразявал често желанието си СФФ да се превърне в някакъв артистичен център на Балканите и един от резултатите се нарича "София Мийтингс". Питчинг сесии се провеждат тихомълком вече пет години. Тази пролет за първи път присъствах на пресконференцията на "София Мийтингс" и забелязах нещо много странно. От една страна се усмихват организаторите заедно с представителите на Бюро Медия и Националния Филмов Център. Срещу тях са седнали мълчаливо млади активисти.
Вероятно не знаете, но на 3-ти март инициативен комитет, загрижен за "младото българско кино", е разпратил из медиите отворено писмо до директора на Националния Филмов Център с предложение да се увеличи значително субсидирането на дебюти. Всъщност, аз самата попаднах на това отворено писмо съвсем случайно, в блога на списание "Едно". Сред подписаните видях имена, които многократно са получавали помощи от НФЦ и от Медия, а също и такива, които на чашка обичат да казват, че не ходят на кино, за да не се влияят... И така, "София Мийтингс" е нещо като ежегодна театрална пиеса, в която всички произнасят механично едни и същи реплики, просто защото така трябва. Каква е алтернарнативата? Достатъчно е да видите сайта с онлайн конкурса на "Джеймисън" и да се замислите, че да се дадат на подобни дебютанти 30% от сумата за филмопроизводство ще бъде чиста загуба. Повечето от тези филмчета на стават и за YouTube. Освен да се запитаме "къде сбъркахме" и да чакаме отговор от ехото.
|