"Да останеш в залата"

Лампите загасват, гласовете притихват, екранът светва... Филмът всеки момент ще започне.

За съвременния човек киното се е превърнало в неделима част от ежедневието. Навсякъде сме заобиколени от реклами и плакати на филми или на найновите модерни мултиплекси. Всеки има право на избор сред широката и гама от филми и салони. Заслепен от това разнообразие човек посвещава огромна част от времето си наслаждавайки се на седмото изкуство.

Последна сцена... Музиката се променя. Екранът потъмнява. Започват надписите. А с тях и шумолене на палта, скърцане на седалки, отваряне на врати...

“Къде ми е чантата?”
“Подай ми палтото”
“Хайде по-бързо, че пречите на целия ред да излезе”

Подобни реплики изпълват залата. Тя отново утихва... Надписите свършват. Лампите светват. Салонът изглежда толкова самотен. Но белезите за скорошното чуждо присъствие са навсякъде- оставени бутилчици по пода, разпилени пуканки между тях, обелки от всякакви ядки.

Я, каква изненада. В залата има някой! Той чак сега става от мястото си. Оглежда се в празния салон, взима си якето и тръгва бавно навън, подканян от нервно потропващата разпоредителка. Сигурно и той като мен се чуди защо хората винаги си тръгват преди края на надписите. Та не са ли те най-важното от филма?

Не дават ли те най-полезната информация? Например, ако си се забавлявал близо два часа, не би ли искал да прекараш още време в компанията на същия режисьор и неговия екип?

Или пък, ако е станало точно обратното, не е ли по-добре да разбереш на чий филм да отидеш следващия път, когато искаш хубаво да се наспиш? А и би било чудесно ако видиш кой изпълнява онова парче по средата, където той влезе в колата, но после избягя, тръгна към реката и ... и т.н.

Има много причини да останеш в залата и след надписите (освен за да видиш опустошенията след публиката и да се замислиш дали следващия път ще ядеш пуканки с пълни шепи, като спокойно ще пращаш половината под стола). Някои филми заслужават повече внимание от други. Там всичко е казано, но трябва да им отделиш повечко време, за да намериш правилния ключ, който ще разкрие някакъв скрит смисъл.

Но не всеки е снабден с подходящия “речник”, с който да разчете това, което не се вижда с отегчено око. Онова, което режисьорът е вплел по-дълбоко в кадрите, за да остави някакъв спомен у зрителя и след като напусне набързо залата.

Ако се чудиш обаче какво ли пък е целял той като е заснел онази двойка сред пустошта на фона на онзи странен цвят, или пък как се казва онова движение на камерата, където виждаш първо това, а после онова, или пък за кой нов филм си заслужава да си дадеш парите и изпуснал ли си много като не си видял онзи японски филм на Феста ...