Gone, but not forgotten

Срещу името на Марлон Брандо в кино-енциклопедиите би трябвало да стои следното: осъществил революция в актьорската игра.

В края на 40-те на миналия век Елиа Казан и Лий Страсбърг създават “Актърс студио” и Школата на метода (основана на реалистичната система на Станиславски). Тя отразява недоволството на “сърдитите млади хора, гневът на които избива в насилие и вътрешен срив. Марлон Брандо разграничава холивудските красавци и отблъскващия бунтар. Той създава образа на анти-героя, който е обогатяван през годините от актьори като Де Ниро, Ал Пачино, Джак Никълсън и Мики Рурк. Брандо се стреми да играе “себе си”, а не “някой“. Така той издига на ново ниво актьорската игра. Подобно на персонажите си “той фучи с мотори, държи се kато побойник, изгражда колоритен вестникарски образ – умело и магнетично съчетание от обикновен разхайтен младеж и раним сфинкс” (Труман Капоти).

Увличащият се по спорта Брандо е повлиян от двете си любими актриси – така започват участията му в любителски и професионални театрални постановки. Записва се в школата на Стела Адлер, която го лансира в театралните среди. По-късно се включва в “Актърс студио” и веднага получава ролята на Стенли Ковалски в пиесата “Трамвай Желание”. Станал звезда чрез театралната сцена, Брандо не се връща на нея. Пиесата не слиза от сцената две години. Постепенно Брандо се отегчава от това изпълнение. В антракта по време на спектаклите обаче сценичен работник случайно му счупва носа. Той не се подлага на пластична операция и по този начин загрубява красивото си лице и се доближава до мъжествения екранен тип, към който се стреми.

Дебютът в киното му е в “Мъже” (1950) на Цинеман, в ролята на инвалид. Въпреки ограничеността на движенията си, появата му е забелязана. Филмирането на “Трамвай “Желание” (1951) на Елиа Казан не минава без негово участие, успехът е пълен. На следващата година е награден за най-добър актьор на фестивала в Кан, за ролята на Сапата в едноименния филм. С образа на Джони от “Дивия” (1954) на Ласло Бенедек се превръща в модел за подражание от младите, носейки черни кожени якета и скъсани джинси.

Марлон Брандо налага новия тип мъжко присъствие: на мъжествените, груби, но раними същества, прикриващи страданието си. И така съвсем закономерно той е удостоен с “Оскар” за главна роля в “На кея” (1954) на Елиа Казан. Последвалите изпълнения на Наполеон и Марк Антоний показват неговото голямо стилово разнообразие.

Както при голяма част от актьорите и при Брандо след силния старт настъпва дълъг период, през който участва в посредствени филми. Едва през 1972-ма година по екраните излиза “Кръстникът”, където Копола превръща Брандо в дон Вито Корлеоне – ролята-етикет, която му носи и втори “Оскар”. Същата година се появява “Последно танго в Париж” на Бернардо Бертолучи. След него участията му пооредяват, поради лични проблеми от различно естество: лудия полковник Курц в “Апокалипсис сега” (1979) на Копола, Джор-Ел, бащата на Супермен в едноименната екранизация през същата година, където го режисира Донър. Тези му две “бегли” изпълнения са доста високо платени. По-късно получава предложение, на което не може да откаже. За участието си в “Сух бял сезон” не взима и цент – сюжетът е насочен срещу апартейда. Последните му появи на белия екран са в “Новият Дон Жуан” и “Прецакването”.