“Мила от Марс” І

Още преди да получи куп награди, “Мила от Марс” беше забелязана, оценена и одумана. Сега тези награди са факт (София Филм Фест, Сараево, Златна Роза, Манхайм ... to be continued), има чуден сайт (MilaFromMars.com), куп интервюта по лъскавите издания и “засилен интерес” от страна на “сериозната критика”. Аз обаче гледах филма малко след представянето му и оттогава само си представях как задавам на Зорница София всякакви въпроси за “Мила”. Накрая открих сайта, намерих майла й, драснах 1 писъмце и за мое огромно учудване получих детайлни, свежи и изчерпателни отговори. Половината – сега, другата част -> догодина :)

- За “pop-icon” усещането: публиката ни е в постоянен досег със световното кино и има силна потребност да търси Автора на Култовия филм – изведнъж това очакване се пренесе върху “Мила от Марс” и върху теб, какво точно е усещането?

По отношение “pop-icon усещането”: Усещам, че е по-добре да правя филми отколкото да давам интервюта. Никога не съм се замисляла дали нашата публика търси Автора на Култовия филм и незнам дали е полезно за един режисьор да изхожда от такива мисли, тъй като той така или иначе е достатъчно професионално затрупан със собствения си свят и личното си Его.

Казваш, че това очакване за култов филм се е пренесло върху “Мила от Марс”. Приемам това за твое наблюдение. Аз засега не съм съгласна с него. Може би ще стана съгласна, когато и ако филма ни се гледа от 20 000 души в България. (За сега е гледан от около 2 000, без да е официално разпространен). Тъжни са фактите от бокс-офисите на разпространените български филми за последните 15 години - между 200 и 2000 души, с 2 изключения: “Приятелите на Емилия” и “Писмо до Америка”. Предстои ни премиера на “Мила от Марс” през януари, така че този въпрос може да обсъдим към края на февруари, ако искаш, тогава може би ще имам друго мнение.

Ако оставим определението “култов” за по-нататък бих казала, че определено се чувствам и се чувстваме “различни”. Главно поради факта, че решихме да направим филм и го направихме, без официалните бг продуценти БНТ и НФЦ, и независимо от факта, че буквално всички ми казваха, че това просто няма как да стане. (Всички без двама души.)

- За масовия интерес към личния ти живот: след премиерата на “Мила от Марс” се оказва, че можем да открием твое интервю във всяко българско списание; постоянните теми са дрехи, любима музика, семейството ти, връзката ти – как ти понася известността и този внезапен интерес към всичко околко теб?

Имам прес-аташе и в повечето случаи тя ме съветва в кои медии да приема интервю и в кои да откажа. В случаите, когато пропускам да я питам правя потискащо тъпи грешки, като едно наскорошно тв интервю. Съжалявам ако общото впечатление е, че става въпрос за дрехи, семейство и лични неща. Това е първото, за което предупреждавам, че не ми се говори. Но ти би трябвало да знаеш, че “контрол” има само в предаване на живо. Всичко останало е това, което се харесва на интервюиращия.

Съгласна съм, че сме приемали покани и на лайфстайл издания, за които е ясно, че се интересуват не само от филма ни. Но това беше единственият вид реклама, който можехме а си позволим, за да се чува името на филма.

Ето ти нашата неумолимо-прагматична причина: досега в пресбука ни има около 110 прес-интервюта, рецензии и статии, около 25-30 телевизионни интервюта и предавания и не е ясно колко радио и Интернет интервюта. За “Мила от Марс” (и без да ми е забавно трябва да призная за мен) има повече медиен интерес от колкото за който и да е български филм последните години, като забележи нито един ред не е платена реклама. Въпрос: знаеш ли колко струва това медийно пространство ако трябваше да се заплаща?

Аз не знам. Мисля, че имаме късмет, че към филма беше проявен естествен медиен интерес (първо благодарение на Кита, после благодарение на наградите), който после обратно рефлектира на филма. За да се чува името на филма по-често се е налагало да изтърпя и въпроси, които не ми харесват (изключвам няколкото пълни глупости, в които участвах от липса на опит).

Но ако мога да ти напомня първия ми отговор: предпочитам да правя филми, а не да давам интервюта. И се надявам в бъдеще, когато имам нормални бюджети и хора за всичко, включително и за реклама, да не ми се налага да занимавам хората със себе си.

- За големия свят и емиграцията: всички тези интервюта твърдят че си била на доста места по света - защо предпочете да заснемеш филма си в България? Има ли според теб някаква перспектива за киното и културата ни?

Защото тук беше най-лесно. Нали си чувала, че у дома и стените помагат?

А към бг модела “емиграция на всяка цена” имам негативно отношение. Свидетели сме на обратна вълна - много млади хора, които учиха и работиха в чужбина започват да се връщат. Защото в много професии да се започне в България е по-лесно.

Дали има шанс за културата ни не съм в позиция да обобщавам. Дали има смисъл, според мен, да се прави кино в България и на български ще ти отговоря след премиерата на “Мила от Марс” през януари /февруари.

Засега смятам, че не е логично да се произведе филм за хиляди лева, който да бъде гледан от по-малко от 300 човека (наистина има такъв бокс-офис за български филм). Извратено е да се мисли, че данъкоплатците трябва да платят за нещо, което те не желаят да гледат. Или филмите трябва да станат по-добри или българските режисьори, които си вярват, трябва да пробват да правят филми на друг език и за друга публика. И тогава ще стане ясно къде е грешката – в публиката ни ли, във филмите и режисьорите ли или в разпростанителите.

Смятам, че появата на нови млади режисьори и филми е почти толкова важна колкото появата на смели разпростанители и независими продуценти.

- За mainstream / underground: ако се позовем на тези снобски понятия – какво според теб е мястото на “Мила от Марс”? Имаш ли усещането, че от една дипломна работа, произведението ти може да се превърне в пример за новото българско кино?

Леле! Последното е крайно нездравословен въпрос за Егото на който и да е режисьор и ще го избегна. Дали е пример или не, този въпрос е по-скоро твоя работа и на критиците, а не моя.

Филма е ъндърграунд по начин на правене – защото е независим, направен извън стандартните сесии за финансиране на БНТ и НФЦ и е мейнстрийм като резултат – защото доста хора искат да го гледат, не е арт филм за тясно специализирана публика. А публиката всъщност е най-важното.

По отношение на дебютите – да, тази година, например, гледах 2 дебюта, които ме изправиха на нокти. Наистина смятам, че един дебют може да се бъде сериозно постижение. Но той не се “превръща” в сериозно постижение, той е такова от самото начало, поради замисъла си, поради автора си и главните участници в него. Това е всъщност една от магиите, заради която обичам киното като процес – магията на съвпадането на идеите и волята на участниците! И тя става видна именно от крайния продукт – от филма - не зависимо дали той е първи, последен или някъде по средата за съответния режисьор.

- За любимия ти тип кино / режисьор: има ли такъв автор в киното, който може да те накара да си кажеш “ей, и аз така искам да снимам”? или пък автор, чийто филми можеш да гледаш винаги (за вдъхновение, за релакс, за забавление)?

На първият въпрос: Ким Ки Дук в двата си последни филма (и двата произведени 2004!) “Самаритянски момичета” (Награда за режисура, Берлинале 2004) и особено “3-желязо” (Награда за режисура, Венеция 2004) – неприлично таланлив, екстремно аскетичен - намерил е най-йогисткия режисьорски подход. В смисъл че няма нищо излишно, красив, смел, смислен разказ, с уникални герои, които оставят в съзнанието ти динозавърски големи следи. Завиждам му неблагородно и искрено!

На вторият въпрос: Серджо Леоне, главно с “Имало едно време в Америка”, всичко на Дейвид Лийн и още: Тони и Ридли Скот, Баз Лурман, Кустурица, Пол Томас Андерсън, Питър Джаксън, Гай Ричи, Тарантино, Кешловски, Фелини (до един момент), Бертолучи (по всяко време), Дейвид Линч (само понякога), Тим Бъртън (всичко, винаги), Тери Гилиъм (всичко, винаги), Алмодовар, Жан Жак Ано, К. Костнър, Форман (не може да бъде), Спилбърг (все повече), Копола, Скорсезе, Уонг Карвай (без последния му филм “2045”).

- За идеята на “Мила от Марс”: най – хубавото във филма е че разказва за всякакви неща и хора - как се стигна то тази идея? Как би могъл да се определи този жанр?

Благодаря за хубавия комплимент! Мисля, че на 100 места съм разказала как ми хрумна идеята от филма на Коцето Бонев “Търпението на камъка”.