“Александър” – малките слабости на големите филми
Напоследък холивудското кино посяга все по – свойски към големите епически произведения на миналото. След успеха на “Гладиатор”, продуцентските амбиции превърнаха историческите ленти в лъскав продукт с вкус на пуканки.
“Александър” е от онези дълго обмисляни проекти, за които години наред се избираше комплект режисьор и актьор, тоест баланса между екшъна и мелодрамата. Новото епическо кино размива жанровите си граници, за да заплени публиката с мащабни битки, красиви лица и CGI ефекти. Вместо да последват примера на “Властелина на пръстените” с неговата детайлност и уважение към текста на Толкин, “Троя” и “Александър” правят опит да напъхат сюжета си в компромисните 2-3 часа.
Нещо повече – след “Страстите Христови” публиката очаква персонажите да говорят не бруклинско-руски английски, а на собствния си автентичен език. Драматургичното решение на “Александър” с ролята на Птоломей като разказвач е остаряло и неуместно. Такъв сценарен ход говори по – скоро за неумението да се движи филма нито чрез действие, нито чрез диалог. След дългия списък с исторически гафове и анахронизми в “Троя”, съвременният зрител се отнася (като че ли) с недоверие към фактологията на този тип филми. Вместо да внушава достоверност и да проблематизира фигурата на Александър, ролята на Антъни Хопкинс е по – скоро маркетингов трик, подобен на присъствието на Питър О’Тул в “Троя”.
От драматургична гледна точка работата на Оливър Стоун е провал. Независимо дали зрителят е запознат с историческите данни за живота на Александър Македонски, наложената представа за него като за съвременен, хуманен, чувствителен, свободомислещ и бисексуален наподобява колаж от набързо слепени парчета. Александър на Колин Фарел е симпатичен и почти разбираем, но прекалено обикновен. В ролята му липсват големите жестове на епоса, няма го и онзи ритъм на екранното присъствие, който се школува на театралната сцена. Диалозите на Александър с Хефестион са изцяло в традициите на южноамериканските сапунени сериали. Тези диалози нито носят сюжетна информация, нито обогатяват образите на персонажите, нито движат действието, а по – скоро оставят усещането за “някаква” любовна интрига.
Безличната музика на Вангелис допринася значително за прехода на “Александър” към мелодраматизма. Незнайно защо, кинематографията на Родриго Прайето също не прави особено впечатление, липсват интересни решения и дълбочина. Една от най – запомнящите се сцени в “Александър” е директен цитат от “Герой”.
Всъщност, още от времето на Грифит, епическата мащабност се пренася от литературата в киното. С промяна на динамичния стереотип, лентите на историческа тематика стават все по – къси и пъстри. Над подобни творби филмовата критика е почти безсилна. Независимо от тежките й присъди, бокс офис класациите имат собстена логика. Сякаш именно негативните отзиви привличат тълпите зрители. Преди 40 години “Клеопатра” също е смятана за “издънка”, но днес се е превърнала в образец за скъпа епическа продукция. А филми като “Лорънс Арабски” и “Спартак” и досега се смятат за ненадминати в естетическо и повествователно отношение. В този смисъл, лента като “Александър” е изпълнила своята задача. Продава се добре, не обременява емоционално или когнитивно и най-важното - снижава епическия жанр до това, на което е способен днешния Холивуд, масовото производство.