София Филм Фест 2005

“Симпатичното чудовище” на СФФ се появява още през `93-та и `94-та година като Рок Филм Фест в “Дома на киното”. По–късно се обособява като Мюзик Филм Фест, впоследствие ‘София’ застава начело на името, а ‘Мюзик’ се свежда до няколко заглавия в отделна програма всяка година. Накрая всичко това става Международно и се смесва с много Джаз.

Затова и пред-юбилейното #9 издание на СФФ е замислено и организирано с професионален размах. С двойно по – голям бюджет, над 180 заглавия, 15 панорами, куп гости СФФ се превръща в апетитна хапка за кинематографисти, анти-комерсиално настроени зрители и шляещи се млади хора. Тази година, атрактивната визия и силната реклама успяват да напълнят залата при всяка прожекция. На пръв поглед това са лицата, познати от предишните години, но има и нови – ентусиазирани и търсещи.

Хубавото на СФФ е че липсва помпозната тържествност на българските “фестове”. Всяка премиера и всеки гост се представят лично от Стефан Китанов. С усмихната лекота той импровизира и създава усещането за това колко специална е прожекцията на всеки един филм. “Искам да имам работата на ей тоя там до микрофона”, каза някой до мен една вечер. Хм, май всички това искаме :)

Кита повтори многократно какви услия е положил целия екип на СФФ, за да постигне това огранизационно качество. Няма съмнение, че работата по селекцията продължава цяла една година – от Кан до Берлинале. Разбира се, не е възможно всички ленти да са изключителни. Международните програми дават често живот на заглавия, които съществуват в рамките на една – две фестивални години. Авторите им пътешестват от коктейл на коктейл, публиката е донякъде озадачена или заинтригувана и след това – финалните надписи.

Все пак, тази година имаше достатъчно филми, които да привлекат различен тип зрители, освен ежедневната, готова на жертви в името на изкуството тълпа. На фона на мултиплексното еднообразие, специализираните панорами се превръщат в пътечки на едно ново културно номадство. Особено впечатление направиха трите серии “Куфарите на Тълс Лупер”. При всеки следващ куфар, публиката постепенно оредяваше, но твърдението на Питър Гринауей че киното е мъртво влезе в странно противоречие с внушенията на трилогията.