“Любовта е лудост” №13

Фактът, че тазгодишното издание на “Любовта е лудост” беше 13-то подред, генерира фатален брой опити за игра на думи. След като миналата година се обедини със Златната Роза, филмовият фестивал на Варна успя да възвърне позициите си и да се наложи като “традиционен”. Затова и тържествените слова бяха много, особено след като за първи път Златната Афродита се даде на български филм.

Още на първата пресконференция се усещаше полъха на светска шумотевица, който даже любимият ни лаконизъм на професор Александър Грозев не успя да потисне. На въпроса “Какво ново тази година?” отговорът беше “Всичко“, а на “Каква ще бъде съпътстващата програма?” – “Хубава”. Директорът на ФК, Илия Раев, беше по-изчерпателен и описа ремонта на комплекса, за който Николай Василев е отпуснал 1.5 милиона лева. Аналоговите системи са подменени изцяло с цифрови, сложени са ново осветление, нов тип отопление и климатик, звука в зала 1 е подсигурен от 7200 вата dolby stereo surround и JBL, зала Европа е с по-удобни седалки и нов екран. Това беше наистина добра новина, до миналата година от ФК лъхаше на посттоталитарна разруха, а всички български режисьори оправдаваха техническите недостатъци на филмите си с лошото оборудване на залите.

Церемонията по внасянето на Златната Афродита винаги е една и съща, но докато преди време беше станала част от навалицата пред ФК, сега беше достатъчно магнетична, за да образува плътен шпалир край “родните ни звезди”. Червеният килим, манекенките, униформите на Морско училище, вездесъщият Кирил Аспарухов – в тийнейджърските ми години тази комбинация будеше в мен екзистенциалистична погнуса, но в случая ми се стори по-скоро комична.

При официалното откриване мериха сили творческите способности на секретарки от община Варна (Борис Корновски), министерството на културата (Стефан Данаилов), министерството на държавната администрация (Николай Василев) и фирма “Адрес”. За своя изненада Стефан Данаилов получи награда за цялостен принос към българското кино. Игараши Шоу и Еноки Такааки се качиха на сцената, за да приемат Златната Афродита 2004 за филма си “Хазан”. След като гледахме “Късметлията”, с подрастващия ми брат се впуснахме в коктейла, но той не откри никъде любимата си Параскева Джукелова, а на мен не ми понесе гледката на ма’ащи кебапчета и сармички варненски интелектуалци.

Затова с удоволствие пропуснах разходката с кораб, вила Аква, бирената и винената вечер, но филмовата програма наистина заслужаваше внимание. Освен тежка артилерия от типа на “Животът е чудо”, “Земя на изобилието”, “Куршум” и премиерата “Крахът на Третия райх”, имаше и нискобюджетни любимци като “Микс”, “Изгнаници”, “Когато порасна ще стана кенгуру” и “Хотел”. Наред с по-емоционалните “Някъде на картата”, “Бродировачки”, “5 х 2”, “Майка ми си пада по жени” и “Вземи очите ми”, публиката имаше възможност да види арт-красотата на “Реконструкция” и “Срещу стената”. Нито “Руски гамбит”, нито “Ночной дозор” дойдоха на фестивала, но все пак имаше добра селекция руски mainstream: “Тъмна нощ”, “Конник на име смърт”, “Поръчка”. Няколко израелски филма, носители на световни награди, бяха показани за първи път в България, специално за “Любовта е лудост”.

Що се отнася до българските премиери, около тях вече се вдигна достатъчно голям шум – за “Откраднати очи” се стигна до специален компромис между Карлови Вари и Московския фестивал, така че българският филм да присъства и в двете програми. В Москва Весела Казакова спечели приза за главна женска роля, а дни преди Златната Афродита, Георги Дюлгеров получи голямата награда на Сараевския фестивал. Честно казано, влязох със свито сърце да гледам “Лейди Зи” – когато в българска лента има едновременно сиропиталище, стрелби и гръцки бардаци, това не предвещава нищо добро. За мое огромно учудване обаче почти през цялото време се смях, а на най-култовите места залата избухваше в аплодисменти. Филмът се оказа направен по младежки свежо, с убийствени ромски песнички и много изпипан стайлинг.