Балчик 2005 или защо трябва да четем прогнозата за времето
Докато през 2004-та неочаквано получихме акредитация за студентския фестивал в Балчик, тази година не успяхме. Вероятно МСФФИ се разраства и променя приоритетите си, това е разбираемо. Обновеният сайт и плътната програма ме накараха все пак да отскоча за закриването на 25-ти септември.
Въпреки че предвидливо си бях взела чадър, градът ми се стори отвратително депресиращ, олигавен в ситен едноседмичен дъждец. Отне ми доста време да срещна някой, който да изглежда като да говори български, така че да ме упъти за читалището. Когато пристигнах, все едно че бях на училище - програмата се оказа драстично променена и трябваше да изпия няколко кафета в “Интелигента”.
Около мен седяха доста хора с празни погледи, разказваха се тъжни истории за изгубени касети и изчезнали пуловери. Носталгия по цивилизацията, планове за отпътуване, даже организаторите изглеждаха леко отегчени. На съседната маса зъзнеше екип журналисти, които интервюираха председателя на журито Станимир Трифонов и директора на фестивала Цанко Василев. Дочух няколко откъслечни фрази за тези нехранимайковци студентите, които само седят по кръчмите, а ние тук радетелите на непосредственото изкуство... Мдам, съвсем като в НАТФИЗ.
На път за първата прожекция попаднах на странна малка групичка във фоайето на читалището. Екзотично облечени, седнали в кръг, шепнещи неуморно - явно това бяха легендите от “Cahiers du cinema”, които представяха своя “Свободен Клас”. За съжаление, почти никой не беше проявил интерес към присъствието им, може би с това се обясняваше и привидната липса на превод.
Панорамата на Саймън Елис се оказа нещо, което действително осмисли пътуването ми до Балчик. Наистина е странно колко нискобюджетно са направени филмчетата му, в същото време всеки кадър доставя особено удоволствие за ума. Особено ми допадна черното му чувство за хумор, а и имах късмет да видя широката му усмивка на живо. Късометражното кино е необятна тема, особено след навлизането на масова потребителска техника, с която всеки може да снима. След като обаче изгледах 10 филмчета на Саймън Елис, мога да заявя, че за мен съществуват вече нови критерии за драматургия и визия по отношение на кратката форма.
Отново пауза за кафе и веднага след това награждаване. Несвързани заключителни речи, сюрреалистична неловкост на сцената. Изведнъж се оказа, че статуетката на основния приз е изчезнала, впоследствие се появи, без никой да разбере дали цялата тази каша е била на шега или на сериозно. Следваше прожекция на избраните филмчета - най-много ме впечатли анимацията. Жалко, че на Film-Fest.org още не са публикувани имената на победителите.
И накрая – още малко съвсем финални речи, равносметки за масовост, благодарности, въздишки на облекчение...
От онова, което изчетох по темата за МСФФИ, останах с впечатление, че става дума за сериозна организация, с амбициозни планове за бъдещето. Това, с което се сблъсках в Балчик тази година, извика в мен представата за самодеен ентусиазъм в стил “нещата сами ще се наредят”. Въпреки че част от екипа е студентски, незнайно как, фестивалът беше разделен на “ние” и “те”. В опита си да запълнят програмата и да подготвят от всичко по малко, организаторите създадоха една негативно настроена маса. За догодина, бих им пожелала да се усмихват по-често и да не забравят, че подобен фестивал трябва да доставя удоволствие.