Кичур невчесани мисли по повод Киномания 2005

Сигурно вече отдавна сте забравили за тазгодишната Киномания, но на мен разни мисли все не ми излизат от главата. Особено сега, след раздаването на Европейските филмови награди си проличава стратегическата настойчивост, с която някои заглавия се налагат от Кан, минават през всички уважаващи себе си фестивали с Б-категория и накрая получават Феликс от ЕФА.

Някъде сред тези величави събития в София се провежда Киномания. След като миналата година екипът на Стефан Китанов внесе съвсем нова концепция за този фестивал, този път организаторите от НДК бяха оставени сами с идеите си. В интервюто си пред “39 грама” Кита признава, че няма физическа възможност да ръководи Киномания 2005, тъй като всичките му усилия са вложени в 10-годишния юбилей на София Филм Фест. За съжаление, отсъствието му си пролича във всеки детайл.

Тази година основният принцип на подбора беше като че ли “нека да има” и доста прожекции се оказаха mission impossible. В сравнение с 2004, продължителността на това издание беше с 2 дни по-къса, но пък програмата представи малко повече филми. Въпреки че бяха включени салоните на двете кина “Арена”, във всичките им зали вървеше само една панорама – “Горещи премиери” (или 8 ленти).

Точно тази панорама ми донесе и две големи разочарования: “Тъмно минало” и “Елизабеттаун”. Започвам да си мисля, че любимият ми филм на Камерън Кроу, “Ванила скай”, е така сполучлив само защото се базира върху “Abre los ojos” на Алехандро Аменабар. Що се отнася до “А History of Violence” (ужасно клиширано преведен като “Тъмно минало”), постоянно очаквах да се проточат малко жълти лиги или нечий анус да проговори, но уви, това се оказа мил семеен филм в сравнение с предишните творби на Кроненбърг. Интересно колко много “големи имена” тази година са се понапънали да изкарат нещо за Кан и колко мизерна част от резултата си струва гледането. Освен Кроненбърг, част от номинираните за “Златна палма” 2005 бяха Вим Вендерс, Амос Гитай, Гюс ван Сант, Робърт Родригес, Ларс фон Триер, Атом Егоян и Томи Лий Джоунс. Защо ли Кустурица я връчи на братя Дарден и тяхната “социална драма”, “Детето“?!

Другите панорами не се отличиха с нещо особено. Традиционната вече селекция на азиатско кино се изрази в екзотични списъци, без някаква поучителна връзка между режисьорите, актьорите или идеите в тях. Полезна се оказа панорамата “Пропуснати филми”, така успях да гледам “Ерос” на Антониони, Содербърг и Уонг Кар-Вай. Удоволствието ми беше леко помрачено от интелектуалните възторзи, които бяха изпълнили зала 1 на НДК и които караха много хора да ръкопляскат между отделните новели.

В тази програма попадна и един филм, който наистина ме изненада – “Най-тъжната музика на света”. След дългогодишно гледане на европейски филми, доста самонадеяно си мисля, че малко неща от екрана могат да ме стреснат или притеснят. Добре че съществува канадското кино да слага нещата в ред, защото Ги Маден (надявам се че така се произнася) направо ми обърна представите за драматургия и операторска работа с главата надолу. Ето защо филми с Изабела Роселини в главната роля не трябва да се гледат прекалено често – след всеки опит, поне на мен ми трябват няколко романтични комедии с терапевтична цел.

Един филм обаче ми напълни душата - “Прекършени цветя” на Джим Джармъш (все пак “Гран При” на журито в Кан тази година). Въпреки постоянните тегели за пуканки, писане на смс-и и реплики от типа “абе така добре започна” около мен, успях да се концентрирам и да се почувствам като съучастник на Бил Мъри в неговото розово разследване. Гледала съм само най-новите филми на Джим Джармъш, но за мен този е най-добрият сред тях.

И все пак си мисля какво би трябвало да се случи с киното в следващите години: от една страна, французите продължават буквално да екранизират същите еснафски историйки, които са вълнували Балзак преди век и половина; от друга страна има филми, които не се вписват в никакви рамки и като че ли полагат някаква нова посока, но това се случва много хаотично и разностилно. Засега е ясно може би единствено какво трябва да бъде маркетингово ориентираното кино, за да се възприема и като комерсиално, и като добро (каквото и да означава това за всеки един зрител). Киномания е един приятен повод да сравниш крайностите, но си има и един голям недостатък - винаги след края у мен остава ненаситното желание да гледам още и още :)