За писането и други демони

Първоначално мислехме текстът за януари да бъде посветен на детските филми около Коледа и изобщо на цялата кино-машинария, която се опитва да създава комерсиално-романтична суматоха по време на празничните дни. Е, и без това всички разбраха колко глупава е последната серия на “Хари Потър” и колко симпатична изглежда в сравнение с нея екранизацията на “Лъвът, вещицата и дрешникът”. Затова този месец решихме, че ще четете за това колко трудно ни е да пишем понякога и защо.

Постоянно ми задават въпроса защо съдържанието на Info-Film.com не се обновява по-често. Обичайният отговор е, че няма как да се организираме за ежеседмично публикуване на текстове - такива, каквито бихме искали да бъдат. Разбира се, липсата на време е най-маловажната причина. Отдавна планирах статия за това колко трудно е да се пише, а откакто имам собствен компютър, отделно бюро и по някоя и друга свободна неделя, писането се превърна в моя малък личен кошмар.

Всъщност, днес цял ден си повтарям наум разни фрази, но за да протакам още малко, правя чай след чай, чистя цялата къща, пазарувам, уговарям вечерни забавления. Започват обичайните пристъпи на колебание – да пишеш за писането е като да направиш филм за заснемането на филм, а никой не би искал да гледа банални вариации по Фелини и Трюфо. Отварям папката със стари текстове и започвам да ги разглеждам с омерзение. Малък анонс за “Завръщане”, сътворен преди две години, изскача и доста ме изкушава. Какво толкова, тази седмица дават същия филм в кино “Център”, сигурно доста хора ще го гледат за първи път. Спасява ме един критичен прочит – огромен шрифт, неприлично широки полета, липсващи запетайки и повтарящи се думи. А като си помисля само колко горда бях с домашните си в първи курс...

Може би в това се състои проблемът – вече никой от преподавателите ни не е достатъчно взискателен към нас. Ако в последната една година публикувах доста текстове, това се дължи само на вечно мърморещия ми Свръх-Аз. Критериите, които в НАТФИЗ по един или друг начин са успели да ни внушат, са заживели обаче свой живот в главите ни. Ето например, защо постоянно използвам тирета? Внезапно започвам да отварям последните файлове, по които съм работила - не само че изобилстват от тирета, но и всички изречения имат една и съща конструкция. Отврат! Междувременно, безразборното пиене на чай си казва думата и се налага пак да направя пауза.

Нови разсъждения: какъв изобщо е смисълът да се пише за кино в момента? Едноименното списание засяга ограничен кръг “критици”, пък и там стилът на писане не се е променил особено през последните десетилетия. Като източник на информация в момента се ползва предимно IMDB, всеки превежда от там каквото и както намери за добре. С премиерата си филмите получават някакъв коментар във вестниците или форумите, но подозирам, че “за широките маси” най-добрият естетически ориентир си остава програмата на телевизията. Много се говори за дигитализацията, за новите гранични жанрове и прелома в киното като изкуство, а малко се пише по същество. Бих искала, когато някой след години попадне на нещо, което съм писала, да може да си представи какви филми съм харесвала, как съм разсъждавала, какво може би съм премълчала – така, както аз се чувствах, докато четях “История на киното” от Тодор Андрейков. НО! Както наскоро един познат от КЗ-агитката ми каза, трябва да съм някаква наистина гадна амбициозна кучка, за да очаквам всичко това от собствените си текстове.

(Следва бърза Ctrl + F проверка на това колко пъти съм повторила ‘кино’ и ‘филм’)