Страхотии в домашни условия

Какво му е необходимо на човек, за да заснеме филм? Идея, екип, бюджет, малко повече късмет, връзки и контакти с продуцентски и разпространителски фирми, с една дума: лудница! Ако пък говорим за България, към цялата рецепта е хубаво да прибавим и щипка магия, макар че дори и с нейна помощ резултатът рядко е сполучлив, ако изобщо има такъв. А какво му е необходимо на човек, за да заснеме студентски късометражен филм на ужасите? В нашия случай – нищо повече от непретенциозен повод, а поводът този януари се наричаше J13: малък филмов хепънинг в традициите на Cinemasports.

Целта е една – млади и амбициозни автори се събират и вместо да разчитат на нечии пълни джобове или старовремски съвети, залагат единствено и само на своята изобретателност и хъс. Най-важното тук е, че не е нужно никой от тях да се съобразява с чужд и ретрограден арт-мироглед, с подкупно жури (членовете на което сигурно са прародители на трилобитите) или пък с все недостигащи финанси. За събития като това е важно да бъдеш себе си и да представиш себе си, без парични награди и статуетки, но с един много по-важен принос към личното удовлетворение – творческата свобода и (евентуалното) одобрение на публиката.

За направата на кратка “черна” творба (така можем най-общо казано да определим жанровата рамка на J13) не се изисква кой знае какво: подходящ терен, отбор пичове и мъничко ентусиазъм са съвсем достатъчни. Кратката лента, която ние направихме е озаглавена “Nobody Likes You When You Are Dead”, а неин автор е Борис Николов-Боро, студент по режисура, подвизаващ се из покоите на достолепната госпожа НАТФИЗ. Боро не е случаен образ – не само заклет следовник и любител на хоръра, но и агресивен фронтмен (ако не спомена алтернативните жици “Melekh” няма да си го простя!), той е събрал и адекватен екип от студенти, приятели и колеги, а е нахвърлял и предварителни идеи по сюжета. Така че след като всичко това е налице, остава само едно – get to work!

На 12-ти срещу 13-ти януари се озовахме в бая атмосферния апартамент на Боро (“Не е мой бе, на баба ми е!”) – оператори, актьори и прочее колектив. Малко след полунощ ни съобщиха и кои са трите вълшебни думички, които трябваше да присъстват неизменно в заснетия материал (наречете го алтернативен регламент, аз ще го нарека организаторска превземка)... Думите бяха “животно”, “вода” и “музикална кутия”. С помощта на безпогрешна и изобретателна импровизация (тоест – чист късмет) правилото бе спазено, имахме си удавено момиче, което блуждае, джудже-меломан и паяк, лишен от актьорски данни, но надарен с фотогенична визия... Всъщност визията му вече е бивша, защото гадината стана жертва на трудова злополука и загуби шестте си крака, но поне я пуснахме на свобода... през балкона (“Only one animal was harmed during the making of this film!”).

Каква е моята роля в целия този чаровен хаос? За разлика от повечето участници в направата на филма, аз познавам Боро малко по-отдавна – съдбовната ни първа среща се състоя из виртуалните окървавени поля на един форумен раздел, където дискутирахме любимия ни жанр. Така започна всичко – от фенщината ни към Марио Бава и Такаши Миике към необятните творчески висини! Десетина дена преди началото на J13 Боро ме помоли да присъствам на бъдещото събитие най-малкото като някой съмишленик, който отвреме-навреме да му дава идеи. “Искам те за консултант”, рече и добави: “Може и някоя роля да ти дам!”, а аз кимнах, надявайки се, че за последното се шегува. Е, оказа се, че говори сериозно – още с пристигането ми бе връчена раздърпана, не особено модерна одежда, която навлякох за ролята си на някакъв особен вестител на съвестта и спасението. Слава богу, нямах реплики и – Jesus, thank you! – играех някакъв символ, ебати!

Не мога да скрия и откровения кеф по отношение изразни средства – на всички ни беше ясно, че колелото отдавна е открито, но адски ни се искаше да го пуснем бясно да се търкаля там, където комай никой досега не го е пускал, поне що се отнася до България; затова в “Nobody Likes You When You Are Dead” ще откриете абсолютно неслучайни прилики с някои обожавани образци (например азиатските “Ringu” и “Shutter”). Въпреки това ще излъжа, ако кажа, че всичко мина гладко – имаше инциденти и неволи: изгърмяха бушоните, мoнтажистката заспа, сторибордът беше едва наполовина завършен, а сценарият се преработваше буквално ежесекундно (в първоначалния вариант например аз трябваше да съм някакъв демон-видение, но впоследствие бях набързо беатизиран и сигурно за това ще горя в Ада... или ще скучая в Рая). Освен това върху мен по някое време се стовари ужасяващото проклятие на зимния грип, което ми костваше адекватни реакции, комуникативност и нормално поведение през следващите няколко дена. Заради здравословното си състояние проспах прожекциите, които “Дом на киното” организира на следващия ден, както и обявяването на победителите, но вечерта се събудих, допълзях до компютъра и един-двама ценни юзъра в ICQ-то ми съобщиха, че сме получили наградата за звук и атмосфера.

Пих един “Фервекс”, легнах си отново и почувствах удовлетворение.

Така този (фатален за суеверните, но сполучлив за креативните) петъчен ден завърши, аз изпуснах не само прожекциите и награждаването, но и проклетото вечерно афтър-парти, но за сметка на това сега написах този текст и ви загубих няколко минути от ценното време.