За СФФ #10 - или добро, или нищо

Ако се опитате да се информирате за София Филм Фест от медиите, може да останете странно учудени – като че ли всички текстове са писани от един и същи човек. Все има “прочути гости”, “специални прожекции” с “последния шедьовър” на някой “голям майстор” и задължително в почти всяко интервю се споменава ракията на Кита. Неподкупни и с журналистическа акредитация, ние от Info-Film отидохме, огледахме с критично око и ето резултата на тежката ни оценка:

Организацията ->

…беше както винаги небрежно-хаотична, но предполагам, че това е вече част от стила на фестивала, а също и причина за чуждестранните гости да определят атмосферата като домашна и непринудена. Тази година светската суматоха се франчайзна в Бургас и Пловдив, но по една или друга причина програмите в тези градове бяха доста оскъдни в сравнение със софийската.

Една сериозна препоръка към организаторите е да обърнат повече внимание на сайта и цялостната визия. За много хора сайтът е основен източник за информация и за съжаление тази година програмата се появи там буквално в последния момент. Също така, фестивалът има нужда от нови заставки, защото досегашните са напълно демоде. За рекламите на спонсорите да не говорим (с изключение на София Ауто) – за няколко години сякаш не се е променил дори редът, в който ги пускат. Забавно е как, когато някой се засмее в края на рекламата за Стела Артоа, околните се обръщат сумтящи и омерзени.

Филмите ->

Освен “кандидати за Оскари”, може да се каже, че гледахме предимно селекцията на Кан 2005. Вече трудно избухват някогашните фестивалните емоции, защото повечето филми се подвизават по free-сървърите месеци преди “специалната премиера”. В този смисъл рекламният призив “само на феста” е илюзия. Особено след такива събития, където попадат копия с добро качество, внезапно из торентите се запълва нишата от некомерсиално кино. Даже и с комбинацията от Киномания и София Филм Фест, публиката не може да навакса с най-доброто за една календарна година.

Лично моите открития от това издание бяха “Фактотум” и “Dear Wendy”. Заслужава си да се отбележи класата на новото руско кино, имаше и силна документална програма. По необясними причини обаче бяха представени и хитове, които отдавна вече са втръснали на всички. За тези заглавия системните панорами в “Одеон”, “Дома на киното” и “Евро-българския център” са по-скоро лоша услуга, тъй като зрителите привикват с мисълта, че #1 тези филми са достъпни по всяко време и #2 по-лошо – че служат за баласт в схемата.

Публиката ->

Незнайно защо, тази година ми достави много по-голямо удоволствие да си изтегля част от филмите и да си ги гледам вкъщи с приятели, на бира. За мое разочарование, познатите млади и нестандартни лица в залите бяха заменени с възрастни хора, облекли празничните си дрехи и нетърпеливи да започнат финалните надписи, за да заръкопляскат и да зашепнат високо на съседите си “Ах че хубав филм!” Вероятно за 10 години фестивалът се е превърнал в достатъчно престижна институция, която да привлече бюргерските апетити и да отблъсне новаторски настроените зрители. С това си обяснявам и избора на “Бялата графиня” за филм на публиката – нищо чудно средната възраст на гласувалите да е била около шейсетте :-)

Колкото до “обновеното” кино Одеон, то ме изненада с неувяхващата си пънкарска аура и извечния фикус. Идеята за тригодишен киноуниверситет там, всеки вторник вечер, ми се струва не по-малко ретро. Това е сериозен знак на почит към делото на Тодор Андрейков, но тази дидактична форма не е подходяща за аудиторията, в която се цели въпросната инициатива. Като цяло, за десет години фестивалът е изгубил младежкия си непукизъм и се е превърнал в традиционен форум, който се опитва да се популяризира с традиционни методи.