Наградите на CILECT в НАТФИЗ

Този месец бяха проведени наградите на CILECT - международна организация на основните филмови и телевизионни висши училища. Всяко от тях участва с по един филм. Филмът на НАТФИЗ беше „Преди живота, след смъртта” на Драго Шолев. Останалите заглавия от другите държави бяха показани наскоро в учебната кинозала.

Попитах един приятел дали иска да ме придружи на поредната прожекция: “Студентски филми ли? Т.е. най-добрите, от които са най-кратките?” Засмях се. Но знаех, че истината в тази шега преобладава. Не бяха един и два филмите, в които претенцията беше скрила хубавата идея зад въздълъг префърцунен колаж от кадри. Други пък се отличаваха с интересен подтекст, но им липсваше смисъл. Трети разчитаха на тремора на оператора, за да създадат по-динамичен сюжет. Четвърти пък използваха толкова тежък сюжет, че имаха отчаяна нужда от раздвижване на картината. А в някои авторите бяха решили да покажат ден, в който нищо на никого не се случва – защо, ще си остане загадка за мен.

Никак не е лесен животът на днешната младеж, ако съдим по филмчетата разказващи за техните проблеми. Трябва да се справят с консервативното общество, което не приема различната сексуална насоченост (“К”, Испания), да срещнат твърде рано смъртта, когато баба им се самоубива (“Grandma’s Room”, Китай), да се опитат да приемат мисълта, че може би умират, докато все още чакат резултатите от изследванията си (“What’s Wrong?”, Франция), да преодолеят ревността, която изпитват от гаджето на сестра си, към която имат твърде силни чувства (“Melodrama”, Полша), да се преборят с наркотиците (“Shards”, САЩ) и с живота на улицата (“Muhammed”, Норвегия). Всички те търсят топлина, нежност и най-вече любов.

Имаше и филми, които се спират на случки от живота на по-малките – от самотните опити на едно 10-годишно китайче да се сприятели (“Mindy”, САЩ) до финландския “The Fall”, разказващ за последния ден от лятото, който се оказва фатален за едно малко момиченце. Очевидно много от младите режисьори са били впечатлени и от военните конфликти по света. Значителна част от филмите бяха посветени на тях, а също и на емигрантските процеси.

Този, който ми допадна най-много от тях беше “Moonglow” (Белгия). Когато вижда как разстрелват съпруга й, майката на малко момче му казва, че баща му е заминал за луната. Детето седи на прозореца и гледа към жълтия диск с любов. Но една нощ военните разстрелват... и луната. Майката е ужасена и трябва да действа бързо. Момчето се събужда и поглежда към небето. Само мъгла се вие. Но изведнъж луната се появява – майката върви по полето с огромен балон високо над нея имитирайки бляскавото кълбо. Без говор. Без претрупани кадри. И с много любов.

Имаше и два документални филма. Един особено забавен – “Useless Dog” (Ирландия), един особено тъжен – “Grandparents” (Италия). Две бяха и анимациите. “For Whom The Bell Jingles” (Финландия) представя Дядо Коледа в различна светлина – като беглец, който при инцидент убива малко момченце. Да! И аз бях шокирана! За сметка на това “Lucia” (Германия) се оказа много приятен осем минутен CGI разказ за сюрреалистичния фантазен свят на малко момиченце в рентгеновия кабинет.

Като че ли филмът, който най-много се отличи, беше немският “Never Even”. Представете си, че сте в свят, където времето върви назад. Само вие се движите напред. Не можете нито да изпиете нещо, нито да се нахраните. Но пък можете да се влюбите! И именно заради различността си да постигнете щастието с половинката си. “Never Even” сякаш най-много се доближава до модела на студентския филм. Кратък. Експериментален. С интересна находка. Но не се ограничава само с игра на визията. Възползва се от филмовата технология, за да покаже време/пространството от друга гледна точка и така създава хубав и забавен сюжет.

Тази панорама от близо 70 филма потвърди за мен това, което веднъж Иван Цонев ми каза – „Киното е като киселото мляко – не става навсякъде!” А също и че много от българските студентски филми спокойно могат да се конкурират на световно ниво.