20 години по-късно

Мога да си представя какво е означавало събитие като Киномания, когато за първи път се е появило в средата на ’80-те. Опашки за билети, връзки, нетърпение да видиш филми, за които може да си чакал с години. За хората от поколението на нашите родители това беше нещо наистина много специално. Въпреки видеото и “Велико Търново ’86”, отиването на кино беше ритуал. Двадесет години по-късно нещата изглеждат съвсем различно, но някак си никой не иска да поглежда към миналото.

Аз самата ходя на Киномания от 8 години и дори за този кратък период начинът, по който се гледа кино, се промени изцяло. Хубавото все пак е, че Киномания се развива с публиката си. Някога, когато нямаше синеплекси и Първа зала на НДК беше върха на техниката, всеки филм на такъв голям екран беше преживяване. Само допреди пет-шест години Киномания беше единствената възможност да се видят предпремиерно всички касови заглавия и то накуп. Днес времето между официалната премиера на филмите и представянето им в България намаля значително. Да не говорим, че маркетинговият позив “само на Киномания!” звучи вече архаично. След първата си прожекция почти всички заглавия се появиха онлайн, при това със сносно качество и субтитри.

Тъй като програмацията беше малко особена, а пък панорамите бяха наистина изкушаващи, част от филмите още се download-ва вкъщи. Селекцията беше наистина много добра и вече напомня повече на София Филм Фест, отколкото на предишните издания на Киномания. Въпреки това (а може би именно заради това) залите бяха почти винаги пълни, а зрителите – съвсем разнообразни. Хареса ми идеята за музикалното откриване, а концертът на Есма Реджепова ще го запомня със сигурност. При положение, че филмите са масово достъпни за download, трябва повече да се акцентира върху подобни live преживявания, които нито един torrent не може да замести. Жалко, че организаторите не бяха предвидили и закриване - една извънредна прожекция на “Последното кънтри шоу” щеше да бъде подходящ край на Киномания, макар и малко тъжен.