“Последното кънтри шоу”

В предпоследния ден от Киномания се върнах късно вечерта след прожекция, седнах пред домашния компютър и след като си проверих пощата, прегледах новинарските сайтове. Някъде между “Бритни Спиърс се развежда окончателно” и “Какво означават парите” пишеше със ситен текст, че режисьорът Робърт Олтман е починал на 81-годишна възраст. Трудно ми е да опиша какво точно почувствах в този момент. Може би най-вече ми стана тъжно, защото филмите на Олтман ще останат любими за едно друго поколение зрители, чието разбиране за киното се различава много от днешното.

В памет на Робърт Олтман и киното, което си отиде с него, бих искала да мога да представя всички негови филми, но това естествено е невъзможно. Според IMDB филмографията му включва 88 заглавия в рамките на 55 години. И все пак, всеки, който е гледал поне няколко от тях, знае, че си приличат в тяхната старомодна ироничност. Затова препоръчвам на всеки да гледа поне последния филм на Олтман, който носи есенцията на половин век творчество – “Последното кънтри шоу”.

Този филм беше показан в рамките на тазгодишната Киномания и една извънредна прожекция можеше да послужи за достойно закриване. Оригиналното заглавие, “A Prairie Home Companion”, е почти непреводимо на български език. Всъщност, това е истинско радио-шоу, което се провежда на живо в Сейнт Пол, Минесота и се води от популярния комик Гарисън Кийлър. Филмът на Олтман представя въображаемата последна вечер, в която всички внезапно разбират, че сградата, където се провежда шоуто, е продадена на един магнат и скоро ще бъде съборена. “Последното кънтри шоу” смесва истинския Гарисън Кийлър в ролята на водещия GK, истинската сграда на Fitzgerald Theater и много звезди на американското кино, които наистина пеят и свирят популярни кънтри песни. На пръв поглед – нещо доста безинтересно.

Идеята обаче не изглежда толкова безсмислена, когато една до друга застават Мерил Стрийп и новата подрастваща звезда Линдзи Лоън. Робърт Олтман отдавна се е примирил с факта, че филмите му не се харесват на масовата публика, така че винаги умишлено се е стремял да получи R-рейтинг (“забранено за лица под 17 години без придружител”). В случая, Линдзи Лоън е привлечена заради тийнейджърската аудитория, но и заради пъкления контраст, в който режисьорът съпоставя ценностите на две различни поколения. Талантът й на актриса и певица най-накрая намира шанс за изява, но нейният имидж на lifestyle икона проваля предварително всяка възможност за органична връзка с другите индивидуалности на екрана.

Още с успеха на “Нешвил” преди 30 години Робърт Олтман е критикуван, че представя в комична светлина кънтри музиката и изпълнителите й. В действителност, режисьорът превръща разрушаването на всички американски митове в спектакъл. С подобна схема се отличават най-известните му произведения като “Военнополева болница”, “Маккейб и Мисис Милър”, “Дългото сбогуване”, “Бъфало Бил и индианците”, “Попай”, “Върни се, Джими Дийн”и “Prt--Porter”. В “Последното кънтри шоу” интригите в гримьорните са много по-важни от онова, което става на сцената. Сумрачни интериори, странни персонажи и полифонични разговори, наситени с политическа сатира. За европееца кънтри лириката звучи доста блудкаво и еднотипно - една лоша безкрайност от прерия, река и Исус, който се усмихва кротко от небето. Но наивната сантименталност на текстовете прелива в действителността и точно на финала Олтман слага границата – happy end има само на кино.