Седмица в .mk

От 16 години в края на месец март в Скопие се провежда фестивалът Скомрахи. Целта му е да събере студенти от различни държави, занимаващи се с театрално и филмово изкуство. Те се изявяват в представления, филмови прожекции и уъркшопи (защо не ги наричаме работилници за мен ще си остане загадка).

Една студена сутрин група от 18 сънени актьори, режисьори, организатори и критичка (бодри НАТФИЗ-чии!) с планина от реквизит се качи на рейс за Скопие. 16 бяха представителната извадка на факултет Сценични изкуства. Екранния факултет беше по-скромно представен в лицето на мен и Чочо (Чавдар Чернев). Бяхме посрещнати много сърдечно и през цялото време бяхме обгрижвани от Боян, актьор I курс от местния факултет по Драматични изкуства. Той угаждаше на всевъзможни капризи – искаме да отидем тук, искаме да отидем там, заведи ни на тази крепост, до онази църква, покажи ни къде има това и онова. Горкичкият, в последния ден изглеждаше изтощен. Дори ми се стори, че целува рейса, с който си тръгвахме ;)

Но да се върна на форума за балканско кино и театър. Поне на такъв очаквах, че отивам. За това и повдигнах вежди с учудване, когато се срещнах с групите от Австрия, Германия и.. Уганда! Да! Уганда. Но за тях малко по-късно.

Дните бяха 7. Представленията - 12. Студентите – 120, от Белград, Букурещ, Прищина, Грац, София, Тирана, Загреб, Любляна, Виена, Мюнхен, Кампала и Скопие. Сцените бяха 4. Хотелът – 1. Работещите от време на време асансьори - 2! А етажите много... Но битовите проблеми не могат да спрат жадните за изява актьори!

Дните започваха с уъркшоп на различна тема – структура на актьорската работа, реч и жестикулация, разлики между актьорството за театър и кино и т.н. Да, акцентът определено беше поставен върху театъра. Но в 4 от дните имаше и прожекции на студентски филми от някои от академиите. Всеки ден завършваше с една или две театрални постановки. А кинопрожекциите се случваха междувременно и бяха най-слабо посетени.

Не видях и друг представител на екранното изкуство освен мен и Чочо, но нас това не ни притесняваше. Ние се сляхме лесно с актьорското съсловие и чистосърдечно се гордеехме с нашите колеги актьори. За разлика от повечето студентски трупи, които бяха дошли с някои от своите курсови задачи и упражнения по сценична реч и движение и т.н., ІV курс при професор Димитрина Гюрова се представи изключително с дипломния си спектакъл – "Доходно място" по Островски. Аз гледах представлението за втори път – нещо, което ми се случва за първи път с театрална постановка. Дори не го направих просто от съпричастност към колегите, а защото още първият път ми допадна като игра, режисура, работа с актьора, емоция, съчетание на хумор и драма. С други думи – хареса ми :) И то не само на мен. Македонската публика също изглеждаше впечатлена. Може би и защото езикова бариера почти не съществуваше при поднасянето на сюжета за разлика от представленията на немски, албански, словенски. Лично аз срещнах най-голяма трудност да издържа "Крал Лир" представен от ІІІ курс студенти от Любляна. Статичното представяне на този тежък и сложен сюжет накара залата да остане полупразна. А най-леко и забавно мина представлението на Уганда. Танци! Музика! Ритъм! Екзотика! Енергия! Няколко реплики на развален английски. Никакъв театър, но страшно зареждащо преживяване. А до края на фестивала половината момичета в хотела се бяха научили да въртят дупета по негърски и бяха ситно сплетени :)

Стига за театъра! Какво се случи с киното.

За съжаление поради по-късното ни пристигане бяхме изтървали филмовите програми на Македония и Словения. НАТФИЗ се представи със 7 филма – "Прекъсната линия" (реж. Чавдар Чернев), "Минутите след това" (реж. Николай Тодоров), "Двама на моста" (реж. Николай Мутафчиев), "Прекрасен ден" (реж. Елена Пеева), "Пианистът" (реж. Веселин Дочев), "Може да е смешно" (реж. Михаела Танева), "Игра" (реж. Кристина Грозева). Не знам дали всичко изброено се вмъква в границите на най-доброто, което можехме да покажем, но със сигурност беше по-добро от повечето други филми.

Гледайки другите филми, най-голямо впечатление ми направи румънската програма. Нямаше определена тема, но бяха успешно заложили на реални, човешки сюжети. Хареса ми, че не бяха наблъскали филмчетата си с купища претенциозни проблеми, показващи колко е сложен животът, а си бяха хванали по един проблем, бяха го развили и му бяха решение. И то с добре очертани персонажи, изведена мотивация и малка доза ирония. А хуморът е необходим за преглъщането на типично балканските случки!

Програмата на албанците беше от филмови портрети на различни хора. Предполагам, че задачата на студентите е била "Един ден на...". Хареса ми как чрез портрета на един уличен художник в рамките на 5 минутки се доближих до този човек и дори още се сещам за него. Сигурно ако отида в Тирана, ще се оглеждам по централните улици за брадат човек с шапка, носещ триножник.

И точно когато вече започна да ни писва от ежедневното ходене от театър в театър, превърнало се в изнервяща рутина, мернахме във фоайето на хотела български национален екип! Скомрахи беше съвпаднал с контролни мачове по хандбал между България и Македония! Тук се сещам за един виц – Двама приятели си говорят. "Ей, утре ще има мач България Македония" "О! Срещу кого ще играят?". И така.. Набързо се сближихме с младежкия ни отбор над прекараната през границата домашна ракия и те ни споделиха, че на техни мачове няма никакво присъствие. За това пък на следващия ден 16 човека (двама се разхождаха из Скопие) вдигнахме шум в празната зала като за пълен стадион! Имаше си всичко – развяване на трибагреника, възгласи, песни, тромби, освирквания на съдията. Е, загубихме с 8-9 точки. Но се чувствахме като победители!