На тридесети юли се разделихме с двама от най-известните европейски режисьори – Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони. За публиката те сякаш отдавна бяха застинали в своя собствен филмов свят, затова и новината за смъртта им беше толкова внезапна. Предвид цитата на Бергман за Антониони, публикуван в imdb, във форумите започна война между феновете на двамата режисьори, но няколко седмици по-късно интересът към тази тема започна да стихва. Даже циничните прогнози кой ще бъде следващият покойник вече не носят радост – Годар беше нарочен почти единодушно, защото никой не би страдал за него.

Колкото и да са различни като личности и като кинематографичен стил, Бергман и Антониони принадлежат на един тип кино, който отдавна вече не се практикува. Критиката е нарочила тяхната работа за "модерност" и всяка съвременна имитация или реплика към това явление биха били автоматично отнесени към постмодернизма или пост-постмодернизма. Върху творчеството им са написани хиляди дипломни тези, теоретични разработки, анализи и есета, но по някаква причина те всички използват едни и същи обозначения. Затова, не бих искала да преповтарям отдавна известни клишета. Вместо това се замислих върху дебатите в imdb върху това дали наистина филмите им са "скучни", "претенциозни" и "надценени" и/или носят някакъв специален смисъл за поколенията преди нас.

Всеки, който се интересува от филмографията на Бергман и Антониони, може да се разтърси в торентите. Благодарение на Criterion имаме почти пълен списък и то със сносно качество. Точно това реших да направя в последните 2-3 седмици. Дръпнах всички заглавия, които ми изглеждаха по-примамливо и започнах да гледам. Първо, установих, че всеки път преживяването ми зависи от настроението, с което сядам пред монитора. Сетивата ни вече са ужасно притъпени от CGI графиката и тътена на големия екран, всеки холивудски кадър ни казва какво точно трябва да чувстваме, все едно киното е едно огромно телевизионно студио, в което светят надписи "аплодисменти" или "смях". Аз самата израснах в залата на EuroImage във Варна и се гордея с факта, че съм си тръгвала по средата на прожекция не повече от три пъти. При все това, открих, че трябва да полагам особен вид усилие, за да гледам арткино паралелно с "Ултиматумът на Борн" и "Шрек Трети".

Второ, моят личен вкус се е променил значително в рамките на десетина години. Някога "Отвъд облаците" ми беше много любим филм, а "Приключението" беше едно от първите неща, които гледах в "Одеон", след като се пренесох да живея в София. От друга страна, принудата да пиша домашно върху "Поляната с дивите ягоди" и шока от автобиографията на Бергман ме накараха да го пренебрегвам с ехидна усмивка. Преживявайки дълбоко един от ранните филми на Бергман обаче, сега почувствах потребност да си дръпна почти всичко от него, особено в чернобелия му период. Започнах да си пускам по два-три филма на ден, докато в един момент осъзнах, че се наливам нонстоп с кафе и ром (поради липса на евтино бренди) и също така за първи път в живота си започнах да се страхувам от паяци. Антониони окончателно ме доведе до тиха лудост с протяжните си кадри и обсесивното си желание да превърне актьорите в орнамент. Така стигаме до извод номер три: не прекалявайте с авторското кино! Ако сте под 35 години, приемайте го в малки и премислени дози!

Накрая седнах и се замислих защо всъщност и двамата са постигнали такъв успех (макар и не във финансовия смисъл на думата). Бергман и Антониони имат обща базисна точка - средната класа. Оттам нататък сравнението между тях доказва единствено противоположността им. Дори има голяма екзистенциална ирония във факта, че точно тези двама режисьори си отидоха в един и същи ден. Единият манипулира със северняшка чувственост и сбита многословност, а другият – с южняшки интелектуализъм и сюрреалистично мълчание. Бергман разполага с операторския талант на Свен Нюквист, а Антониони си сътрудничи с продуцента Карло Понти. И двамата превръщат актрисите си в мит, въпреки че за Антониони съществува само Моника Вити, а за Бергман – цяла плеяда талантливи скандинавки, всичките бивши, настоящи и бъдещи любовници. Не може да се отрече, че визуалният им подход е нестандартен. Новото зрелищно кино мре да измисля оригинални ракурси и гледни точки за камерата, които да поддържат вниманието на зрителите. В това отношение Бергман и Антониони работят като класическите живописни майстори, старомодността им е само привидна. Но и тук разликата между тях е осезаема – Бергман превръща кинематографичното пространство в психологически театър, а Антониони използва екрана като двуизмерно платно.

Вероятно днес филмите им са толкова трудни за възприемане, защото са обвързани с една определена политическа и социална атмосфера. В края на 50-те и началото на 60-те думата "скандал" все още е имала някаква естетическа тежест. Всъщност, ако се разровим в биографиите на творците в онзи период, "шокиращите" Линдзи Лоън и Бритни Спиърс ще ни се сторят само бледи имитации. Наистина, не ми е приятно да използвам имената им в текст за европейското кино, но новините за тях ни заливат всеки ден. Самата аз се улавям да разглеждам техни фотографии, на които изглеждат пияни, надрусани, размъкнати или просто нелепо. Дали днес сме по-консервативни от нашите родители или по-податливи на медийна обработка? Или кичозното reality show, в което живеем, все пак успява да ни наложи някакви нови, комерсиални ценности?