Източната част, бейби

Последно присъствах на фестивала "Любовта е лудост" през 2005-та година. Тогава бях във възторг от това, че сбъднах тийнейджърската си мечта, така че писах ентусиазирани статии тук и там. Тази година се проведе юбилейното 15-то издание, но установих, че за две години не се е променило абсолютно нищо. Нещо повече – седмицата, в която Варна трябва да се превърне в "малък Кан", мина в почти пълна анонимност. По центъра на града и най-вече по нощните клубове можеше да се забележи някоя "знаменитост", но като се изключи този факт, фестивалът не събуди някакъв специален интерес дори и в медиите.

Всъщност за тези 15 години в българския филмов пазар настъпиха сериозни обрати. След като едновремешните киносалони се превърнаха в бинго-зали, първите няколко фестивални издания събираха цялата варненска публика, която все още имаше потребност да ходи на кино, но иначе нямаше такава възможност. "Любовта е лудост" предоставяше шанса да се видят всички качествени холивудски драми или романтични комедии, макар и от последните 2-3 години. В програмата се вмъкваха за цвят и тежки европейски филми или екзотични предложения от други континенти.

С развитието на маркетинговата ни мрежа американското кино, т.е. това, което привличаше най-голяма аудитория на фестивала, започна да присъства все по-дискретно в програмата. Колкото и малко кина да останаха във Варна, все пак те се опитват да пускат касовите заглавия с не повече от седмица-две закъснение спрямо София. А еднократният показ на скъп филм, който след това няма да бъде разпространяван в България, не е по бюджета на всеки кинофорум. Все пак, в този период Втора зала на Фестивалния комплекс вече работеше по програмата на EuroImage и възпитаваше целогодишен интерес към нестандартното кино. Така че "Любовта е лудост" започна да залага предимно на непознати имена, с акцент върху Източна Европа и Балканите.

В последните няколко години ситуацията е коренно различна. Младите, които някога пълнеха ФК, отдавна заминаха за други градове и държави. Хората на средна възраст са неразделни с телевизора. Всички премиерни филми излизат относително бързо на DVD или в Интернет. В същото време, покрай обединяването на "Любовта е лудост" и "Златна роза" преди три години, се заговори за възход на българското кино и изобщо за нови надежди. Оттогава насам, в годината, в която не се провежда "Златна роза", "Любовта е лудост" компенсира с български филми, независимо от тематиката им. Този факт обаче предполага съвсем нов тип зрители.

Тази година установих, че българското кино пребивава в две паралелни реалности. От една страна, продължава да се налага "старото" кино, представено в програмата на фестивала от "Моето мъничко нищо", "Летете с Росинант" и "А сега накъде". Това са този тип филми, които се финансират институционално, правят се от "дългогодишни професионалисти" и се бойкотират от младите хора. Премиерните им прожекции бяха програмирани във вечерните часове, в голямата зала на ФК и преминаха с подобаваща тържественост. Не бих искала да слагам всички български заглавия под общ знаменател, но голяма част от тях възпроизвеждат естетическия модел на БНТ и вероятно на това се дължи успеха им сред публиката на средна възраст, поне във Варна.

От друга страна, вече се осъществяват проекти като "Баклава" на Алексо Петров и "Заради леля Снеже" на Весела и Биляна Казакови, които наистина ми напълниха душата. Тези прожекции бяха много непринудени, леко ъндърграундни, а най-много ме зарадва това, че хората, които бяха заседнали на "Баклава" с пуканки и колички започнаха много скоро да излизат на талази, мърморещи и изумени. Това за мен беше най-сериозното доказателство, че филмът си струва. Е, няма нищо ново под слънцето – във всички развити кинематографии има утвърдени "стари" и авангардни "млади". Сега обаче самата аз за първи път осъзнах колко невъзможна е комуникацията между тези два типа кино в България. Филмите ни не се делят просто по някакъв поколенчески признак, става дума за тотален контраст в идеите, организацията и разпространението.

И тази година на всяка пресконференция по време на "Любовта е лудост" се подхващаше старата песен за това колко много фестивали е имало някога във Варна, как публиката в този град е със специални сетива за киното и може би все още не е късно да се привлекат младите зрители под формата на беседи и дискусионни клубове, защото просто нещо трябва да се направи. В действителност, в последните години младите зрители се организираха достатъчно ефективно под формата на различни crew-та, предизвикателства, фестове и тематични прожекции. Най-много възможности в това отношение предлага София, но с новите технологии факторът място вече не е от значение. Отпаднаха и последните остатъци от някакви професионални / образователни ограничения. Вече всеки снима, дори и с мобилен телефон или фотоапарат.

В този смисъл, киното ни битува в някаква шизофренна ситуация, но двете му самоличности се игнорират взаимно. Много интересно ще бъде да се наблюдава този феномен догодина, по време на "Златна роза", стига тогава изобщо да допуснат "младите". "Любовта е лудост" обаче ми предостави случай да сравня българската продукция с онова, което се прави в Русия, Сърбия, Румъния, Гърция, Турция, Унгария и Полша и мога да кажа, макар и с тъга, че има още какво да учим. Също така, много се радвам, че гледах "Сервитьорка", последния филм на Ейдриън Шели, който се надявам да й донесе много награди, макар и посмъртно. Американското независимо кино отдавна е доказало качествата си, но обикновено се налага да го гледам на домашния си компютър.